Читать «Бараяр» онлайн - страница 164

Той въздъхна:

— Ще се опитам, миледи.

— Да се „опиташ“ не е достатъчно. Падма Ворпатрил се „опита“. Трябва да успееш, Ку.

Той бавно кимна.

— Да, миледи.

Ботари тръгна да потърси дрехи за новата самоличност на Ку — беден млад съпруг и баща.

— Клиентите винаги оставят тук разни неща — отбеляза той и Корделия се почуди какво би могъл да намери за лейди Ворпатрил. Ку занесе храната на лейди Ворпатрил и Дру. Върна се мрачен и потиснат, настани се отново до Корделия и каза:

— Сега вече разбирам защо Дру бе толкова разтревожена да не е бременна.

— Наистина ли?

— Неприятностите на лейди Ворпатрил ме накараха да изглеждам… съвсем незначителен. За Бога, сигурно е много болезнено.

— Да. Но болката трае само ден. — Тя потърка белега си. — Или няколко седмици. Според мен проблемът не е в това.

— А в какво тогава?

— В… трансцеденталния акт. Да създадеш живот. Размишлявах за това, когато бях бременна с Майлс. С този акт аз допринесох с още една смърт за света. Едно раждане, една смърт и цялата болка и прояви на воля помежду им. Ориенталски мистични символи, като Смъртта-майка Кали — чак тогава разбрах, че това изобщо не е мистика, а просто обикновен факт. Един „инцидент“ в бараярски стил може да сложи началото на причинна верига, която да свърши едва в края на времето. Нашите деца ни променят… независимо дали живеят, или не. Макар вашето дете да се оказа този път само химера, Дру бе докосната от тази промяна. А ти?

Той поклати объркано глава.

— Изобщо не съм мислил за всичко това. Просто исках да съм нормален. Като останалите мъже.

— Според мен инстинктите ти са наред. Просто не са достатъчни. Не мислиш ли, че би могъл да използваш едновременно инстинктите и интелигентността си за една, вместо за много цели?

Той изсумтя:

— Не зная. Не зная… как да стигна до нея сега. Казах й, че съжалявам.

— Нещата между вас двамата не са наред, нали?

— Не са.

— Знаеш ли какво ме безпокоеше най-силно по време на пътуването насам? — попита Корделия.

— Не…

— Не можах да се сбогувам с Арал. Ако… нещо се случи с мен или пък с него, между нас ще остане нещо висящо, недоразрешено. И няма да има начин да се реши.

— Мм. — Той потъна в себе си, отпуснат на стола.

Тя се замисли за миг.

— Какво си опитал да направиш освен това „съжалявам“? Ами „Как се чувстваш?“, „Добре ли си?“, „Мога ли да ти помогна?“, „Обичам те!“. Класически фрази. Всъщност предимно въпроси, ако се замисли човек. Изразяващи желание за започване на разговор, нали разбираш?

Той се усмихна тъжно.

— Струва ми се, че тя повече не иска да разговаря с мен.

— Да предположим… — тя отпусна глава назад и се вгледа с невиждащи очи в коридора. — Да предположим, че нещата не бяха приели такъв лош обрат онази вечер. Да предположим, че ти тогава не беше изпаднал в паника. Да предположим, че онзи идиот Евън Ворхалас не ви бе попречил с малкото си ужасно представление. — Точно тогава я осени неочаквана мисъл. Твърде болезнени бяха всички тези „Да предположим, че не…“ — Върни се на кадър едно. Вие сте там, натискате се щастливо. — Арал бе използвал тези думи — „натискате се“. Точно сега от мисълта за Арал болеше много силно. — Разделяте се приятели, а на следващата сутрин се събуждате с невъзнаградена любов… какво се прави след това, тук, на Бараяр?