Читать «Бараяр» онлайн - страница 163

— Аз… като че ли се досещах.

— Не знам защо не е абортирала. А е имала възможност, нали работеше и като акушерка. Може да е мислела за старините си. Често ме продаваше на клиентите си.

Корделия се закашля.

— Виж… това не би било позволено на колонията Бета.

— Не си спомням много за това време. Избягах, когато бях на дванайсет и бях пораснал достатъчно, за да пребия проклетите й клиенти. Бях в една банда, докато не станах на шестнайсет, но минавах за осемнайсетгодишен и излъгах, за да постъпя в Службата. Така се измъкнах.

— Службата трябва да ти е изглеждала като рай в сравнение с другото.

— Докато не срещнах Ворутиър. — Той се огледа разсеяно. — Преди тук имаше повече хора. Сега е пълно мъртвило. — Гласът му стана замислен. — Не мога да си спомня много добре голяма част от живота си. Сякаш… не съм същият. И все пак има много неща, които искам да забравя, а не мога.

Тя нямаше намерение да пита кои, но изхъмка разбиращо.

— Не знам кой е бил баща ми. Да си копеле тук е почти толкова лошо, колкото и да си мутант.

— В бетанския контекст думата „копеле“ се използва като отрицателно описание на някоя личност, но всъщност няма обективно значение. Децата, родени без родителите да са правоспособни, не са същото нещо, а и се срещат толкова рядко, че всеки случай се разглежда индивидуално. — „Защо ли ми разказва всичко това? Какво иска от мен? Когато започна, изглеждаше боязлив, а сега изглежда почти доволен. Какво в думите ми е намерил за правилно?“ Тя въздъхна.

За нейно облекчение се върна Куделка. Носеше наистина пресни сандвичи с хляб и сирене и бутилка бира. Корделия се зарадва на бирата — съмняваше се в качеството на водата на това място. Преглътна първата хапка с благодарност и каза:

— Ку, трябва да преработим стратегията си.

Той се настани тромаво до нея и я погледна сериозно.

— Да?

— Очевидно не можем да вземем лейди Ворпатрил и бебето с нас. А не можем да я оставим и тук. Оставихме пет трупа и горящ земеход на Службата за сигурност на Вордариан. Ще претърсят целия район най-щателно. Но известно време ще се оглеждат за бременна жена. Това ни дава прозорец във времето. Трябва да се разделим.

Той запълни мига на колебание с хапка сандвич.

— В такъв случай, ще останете ли с нея, миледи?

Тя поклати глава.

— Трябва да бъда с групата, която ще отиде в резиденцията. Дори само защото съм единствената, която може да каже: „Вече е невъзможно, време е да се откажем“. Дру е абсолютно необходима, а имам нужда и от Ботари. — „А и по някакъв странен начин Ботари има нужда от мен.“ — Тъй че оставаш ти.

Той стисна горчиво устни.

— Поне няма да ви забавям.

— Не е така — каза остро тя. — Твоята находчивост ни вкара във Ворбар Суптана. А според мен и ще може да изведе лейди Ворпатрил от града. Ти си единственият й шанс.

— Но излиза, че вие се излагате на опасност, а аз се измъквам.

— Опасна илюзия, Ку, помисли. Ако главорезите на Вордариан я хванат отново, няма да се смилят над нея. Нито пък над теб и особено над бебето. Няма „безопасен“ избор. Само необходимост и логика, и абсолютната нужда да запазиш главата си.