Читать «Бараяр» онлайн - страница 156

— Трябва да заемем по-добра позиция — промърмори Ботари и рискува да надникне още веднъж. — Оттук не виждам добре.

— Един мъж и една жена вървят по улицата. — Корделия се вглеждаше отчаяно какво става. — Спират да поговорят на някаква врата. Гледат към хората от Сигурността, те не ги гледат… Ще можем ли да се промъкнем?

— Не за дълго — отвърна Ботари. — Само докато забележат енергийните ни оръжия на сканерите си. Щом започне, всичко става много бързо. Лейтенант, прикривай ни оттук. Приготви плазмения пистолет, само с него разполагаме, за да спрем превозно средство.

Ботари скри невроразрушителя под якето си. Корделия напъха зашеметителя под колана на ризата си и лекичко хвана Ботари под ръка. Бавно излязоха иззад ъгъла.

Идеята наистина бе глупава. Трябваше да се приготвят още преди часове, ако искаха да опитат подобно нападение. Или да приберат Падма и Алис. И все пак, преди колко ли време е бил проследен Падма? Може би бяха попаднали в някаква отдавна подготвяна клопка заедно с тях? „Никакво «може би»! Съсредоточи се!“

Ботари забави стъпка — приближаваха до някаква потънала в сумрак отворена врата. Той я бутна вътре и се подпря с ръка на стената, застанал плътно до нея. Вече бяха достатъчно близо, за да дочуят гласове. Пращящите разговори от комуникаторите се носеха ясно във влажния въздух.

Точно навреме. Въпреки оръфаната риза и панталони Корделия веднага позна в тъмнокосия мъж, притиснат върху земехода от един войник, капитан Ворпатрил. Лицето му бе обезобразено от кървяща рана, устните му бяха подути и застинали в стереотипната усмивка на човек, подложен на разпит с наркотик. Усмивката се замени с болка, после отново се върна, кикотът му се задуши в стонове.

Облечени в черна униформа мъже от Службата за сигурност извлякоха от вратата на странноприемницата една жена — Алис Ворпатрил. Беше само по нощница и халат, с обути на бос крак ниски обувки. Тъмната й коса бе разчорлена, лицето й съвсем бяло. Гледаше безумно. Беше бременна в деветия месец — черният халат се бе разтворил над изпъкналия й корем. Войникът, който я блъскаше, бе извил ръцете й отзад и тя отчаяно се опитваше да запази равновесие.

Командирът, дебел полковник, провери в документите си.

— Е, това е. Лордът и наследникът му. — Очите му се спряха върху корема на Алис Ворпатрил, той разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си, и каза в комуникатора: — Изтегляйте се, момчета, свършихме тук.

— По дяволите, какво да правим с нея, полковник? — попита объркано помощникът му, млад лейтенант, приближи се до лейди Ворпатрил и вдигна нощницата й чак до шията. Алис беше напълняла през тези два месеца, брадичката и гърдите й бяха закръглени, бедрата надебелели, коремът й стърчеше. Той мушна любопитно с пръст меката бяла плът. Алис цялата пламна от гняв, но в очите й блестяха сълзи от страх — Имаме заповед да убием лорда и наследника му. Но не се казва нищо за нея. Да седнем да я чакаме ли? Да я понатиснем? Да я разпорим? А бе защо просто не я вземем в щабквартирата?

Войникът зад нея се усмихна и допря бедра до задника й с движение, чието значение не можеше да се сбърка.