Читать «Бараяр» онлайн - страница 158

— Трябва да се измъкваме — викна Ботари.

— Непременно — съгласи се Куделка, който куцукаше към тях и наблюдаваше неочакваната кланица. Улицата бе удивително тиха. Но не за дълго.

— Насам — посочи Ботари към някаква малка пресечка, тясна и тъмна. — Да тичаме.

— Защо не вземем колата? — Корделия махна към земехода. Трупът на войника се бе свлякъл на земята.

— Не. Лесна е за проследяване А и не става за мястото, където отиваме.

Корделия не бе сигурна дали обезумялата, плачеща Алис е в състояние да тича където и да било, но затъкна зашеметителя си в колана и подхвана бременната жена под едната ръка. Дру я хвана под другата и заедно я поведоха след сержанта. Поне Куделка вече не беше най-бавният в групата.

Алис плачеше, но не истерично; погледна само веднъж през рамо към трупа на съпруга си, а после се съсредоточи върху тичането. Но не тичаше добре — стъпваше тежко и губеше равновесие, обхванала с ръце корема си.

— Корделия — задъхано изхриптя тя. Това бе доказателство, че я е познала, но нямаше време, нито й бе останал дъх да иска обяснение.

Бяха изминали само три пресечки, когато Корделия чу вой на сирени откъм района, откъдето бягаха. Но Ботари, изглежда, беше възвърнал самообладанието си. Пресякоха друга тясна уличка и Корделия разбра, че са навлезли в квартал без улични лампи, всъщност изобщо без никакво осветление. Тя напрегна очи във влажния сумрак.

Алис спря внезапно и Корделия, опитвайки се да спре с нея, почти я събори. Алис остана права за миг, сетне се преви напред, дишайки тежко.

Корделия разбра, че под измамните пластове тлъстина коремът на Алис е твърд като скала. Халатът й бе подгизнал.

— Родилните болки ли започнаха? — попита тя. Не знаеше защо задава този въпрос — отговорът бе очевиден.

— От ден и половина — изстена Алис. Изглежда, не бе в състояние да се изправи. — Струва ми се, че водите ми изтекоха, когато онова копеле ме ритна на земята. Освен ако не е кръв — но трябваше да ми е преминало досега, ако беше само кръв. Много боли… — Дишането й се забави и тя с усилие изправи рамене.

— Колко ще продължи това? — попита тревожно Ку.

— Откъде да зная? Никога не ми се е случвало. Вие разбирате толкова, колкото и аз — озъби му се лейди Ворпатрил. Горещ гняв, който да стопли ледения страх. Но тази топлина не бе достатъчна — само малка свещица срещу страшната виелица.

— Няма да продължи още дълго, струва ми се — чу се от мрака гласът на Ботари. — По-добре да продължим. Хайде.

Лейди Ворпатрил не можеше повече да тича, но успяваше да се движи с бързи поклащания, спирайки безпомощно на всеки две минути. А след това и на всяка минута.

— Няма да стане така — измърмори Ботари. — Почакайте тук. — И изчезна някъде. Всички улички тук си приличаха — твърде тесни за земеходи. В целия лабиринт срещнаха само двама души, които се свиха до отсрещната стена и предпазливо им направиха път.

— Можете ли да направите нещо, например да позадържите нещата? — попита Ку, наблюдавайки лейди Ворпатрил, отново превита на две. — Трябва да… се опитаме да намерим лекар или нещо подобно.