Читать «Бараяр» онлайн - страница 152

В миговете, когато забравяше да се прави на Вор, Ку проявяваше удивителни познания за черноборсаджийската икономика. Всъщност, как бе успял един бакалин да купи на сина си необходимото образование, за да влезе в Имперската военна академия при толкова яростна конкуренция? Корделия се поусмихна и огледа улицата в двете посоки. Бяха в някаква стара част на града, отпреди времето на асансьорите, и сградите не бяха по-високи от шест етажа. Неугледно място, без канализация и електричество, с тръбопроводи, врязани в сградите много по-късно.

Ботари ги поведе; изглежда, знаеше къде отива. Улиците се стесняваха все повече, миришеше на влага и разложение, на урина. Лампите ставаха все по-малко. Раменете на Дру се изгърбиха. Куделка стисна бастуна си по-здраво.

Ботари спря пред една тясна неосветена врата, на която бе написано на ръка „Стаи под наем“.

— Тук май е добре.

Вратата бе древна, неавтоматична и се отваряше на панти. Беше заключена. Той позвъни, после почука. След доста време се открехна едно мъничко прозорче и някой отвътре попита:

— К’во искаш?

— Стая.

— По това време? Няма да стане.

Ботари бутна Дру напред. Ивицата светлина от прозорчето падна върху лицето й.

— Хм — изсумтя гласът зад вратата. — Ами… — Последва дрънчене на вериги, скърцане на метал и вратата се отвори.

Всички се скупчиха в тесния коридор, разглеждайки стълбището, някакво бюро и сводестия портал, който водеше навътре. Домакинът им стана още по-свадлив, когато научи, че искат само една стая за четиримата. Все пак не започна да ги разпитва — очевидно действителното им отчаяние придаваше правдоподобност на престорената им бедност. С двете жени и особено с Куделка в групата никой не ги вземаше за тайни агенти.

Настаниха се в една тясна стаичка на втория етаж. Ку и Дру легнаха да си починат първи. Когато зората проникна през прозореца, Корделия последва Ботари долу за храна.

— Трябваше да се сетя да си вземем припаси, градът е обсаден — измърмори Корделия.

— Още не е чак толкова зле — отвърна Ботари. — Само че по-добре не говорете, миледи. Акцентът ви издава.

— Добре. В такъв случай опитай се да се поразговориш с този приятел, ако можеш. Искам да чуя местното виждане за нещата.

Откриха ханджията, или какъвто и да беше той, в малката стаичка зад сводестия портал, която, ако се съдеше по тезгяха и няколкото очукани маси и столове, служеше за бар и трапезария. Той неохотно им продаде някакъв запечатан пакет храна и бутилирани напитки на инфлационни цени, като непрекъснато се оплакваше от снабдяването и подпитваше какви са.

— Планирах това пътуване с месеци — каза Ботари, облягайки се на бара, — а тази проклета война го провали.

— Охо!? — възкликна ханджията. — И с каква цел?

Ботари облиза устни и присви замислено очи.

— Нали видя онази блондинка?

— Да де.

— Девствена е.

— Ами! Много е стара.

— Вярно. Обаче ще я продадем на някой Вор на Зимния панаир. Ще спечелим доста. Ама те всичките са се изпарили от града. Може да опитам и при някой богат търговец, но на нея няма да й хареса. Обещах й истински лорд.