Читать «Бараяр» онлайн - страница 140

Корделия си помисли дали да не го сграбчи за гърлото.

— Какво ще ми позволите да направя? Може ли поне да го видя по визора?

Сиркой я погледна замислено.

— Това може да се уреди. Много добре.

Той я отведе в съседната стая и включи монитора. Тя почти изстена. Вааген беше сам и крачеше нервно от стена до стена. Носеше зелени униформени панталони и изцапана с кафяви петна бяла риза. Беше много променен — от стегнатия, енергичен учен, когото бе видяла за последен път в лабораторията му в Имперската болница, нямаше и следа. И двете му очи бяха в червено-морави петна, единият му клепач бе подут и почти затворен. Цепнатината под него блестеше в ужасяващо алено-кървав цвят. Беше изморен, мръсен и недоспал…

— Веднага извикайте санитар! — Корделия разбра, че беше извикала, едва когато Сиркой скочи.

— Състоянието му не е опасно за живота. Ще започнем да го лекуваме веднага, щом свършим с всички въпроси, свързани със сигурността — каза упорито майорът.

— Тогава го свържете с мен — изсъска през зъби Корделия. — Дру, върни се в кабинета и извикай Арал. Кажи му какво става.

Сиркой я погледна тревожно, но продължи безстрашно със заниманието си. Минаха още няколко безкрайни секунди, после някой влезе в пленническото отделение и доведе Вааген на комуникационния пулт.

Най-после лицето му се появи на екрана. Корделия сякаш виждаше собственото си лице — измъчено, нетърпеливо, очакващо. Свързаха ги.

— Вааген! Какво става?

— Миледи! — Ръцете му се свиха в юмруци, той се разтрепери. — Тези идиоти, тези слабоумни невежи, тези глупаци… — заекваше той в безпомощна ярост, но после се овладя и започна отново, бързо и стегнато, сякаш образът й можеше да изчезне всеки момент. — Отначало мислехме, че всичко ще бъде наред, понеже през първите два дни не ни потърсиха. Скрихме репликатора в болницата, но никой не дойде. Ние си траехме и се редувахме да спим в лабораторията. После Хенри успя да изведе тайно жена си от града, а ние двамата останахме. Опитахме се да продължим лечението тайно. Макар че можехме и да почакаме, докато не ни спасят. Нещата не можеха да продължават така… Вече мислехме, че са ни забравили, но те дойдоха. Вчера. — Той прокара ръка през косата си, сякаш търсеше някаква връзка между истинското време и времето на кошмарите си, в което часовниците бяха полудели. — Войниците на Вордариан. Търсеха репликатора. Ние заключихме лабораторията, но те разбиха вратата. Поискаха го. Ние отказахме, отказвахме да говорим, а те не можеха да ни подложат на разпит с наркотик. Така че просто ни пребиха. Него го пребиха до смърт, като улична измет, като да беше никой, цялата му интелигентност, цялата му образованост, всичко отиде по дяволите, съсипано от някакъв безсловесен идиот, размахващ приклад… — По лицето му се стичаха сълзи.

Корделия побледня, беше си представяла сцената в лабораторията вече хиляди пъти, но никога не и по този начин: доктор Хенри мъртъв на пода, а Вааген пребит до безчувственост.