Читать «Бараяр» онлайн - страница 138

Корделия вдигна вежди.

— Каква реакция? Как да анализирам? Та тя не каза нито дума!

— Точно така. Изглежда ли ти под влиянието на наркотик? Или някаква принуда? Или наистина е съгласна? Дали е жертва на пропагандата на Вордариан? — Воркосиган раздразнено гледаше празния екран. — Винаги е била резервирана, но това беше най-непроницаемото представление, на което съм присъствал.

— Пусни го пак, Ку — каза Корделия. После го накара да спира в моментите, когато Карийн се виждаше най-добре. Изследваше замръзналото лице, съвсем леко по-безжизнено, отколкото когато визорът не бе спрян. — Не ми се струва да е упоена. А и очите й не поглеждат встрани по същия начин, като тези на лорд-попечителя.

— Тоест никой не я заплашва с оръжие? — попита Вортала.

— Или навярно просто не я интересува — предположи мрачно Корделия.

— Съгласна или принудена? — повтори въпроса си Воркосиган.

— Може би нито едното, нито другото. Занимавала се е с подобни глупости през целия си съзнателен живот… какво очаквате от нея? Тя оцеля след три години брак със Сердж, преди Ецар да я спаси. Сигурно вече е истински експерт по това какво да не казва и кога да не го казва.

— Но да се подчини публично на Вордариан — и то ако смята, че той е отговорен за смъртта на Грегор…

— Какво всъщност смята тя? Ако наистина мисли, че синът й е мъртъв — дори да не вярва, че си го убил ти — единственото, за което й остава да се грижи, е собственото й оцеляване. Защо да го рискува за някаква драматична глупост, ако тя не би могла да помогне на Грегор? Какво ти дължи тя, какво ни дължи в края на краищата? Всички ние я провалихме, поне доколкото знае тя.

Воркосиган трепна.

Корделия продължи:

— Очевидно Вордариан контролира достъпа й до информация. Дори може да са я убедили, че той печели. Тя просто надживява останалите: досега надживя Сердж и Ецар. Може би иска да надживее и теб, и Вордариан. Може би единственото отмъщение за нея е да живее достатъчно дълго, за да се изплюе на гробовете на всички ви.

— Но тя е Вор — промълви един от щабните офицери. — Би трябвало да му се противопостави.

Корделия му отвърна с блестяща усмивка:

— О, но вие изобщо не можете да разберете какво си мисли която и да било бараярска жена по това, което казва пред бараярските мъже. Искреността тук не се възнаграждава, както ви е известно.

Щабният офицер я изгледа неспокойно. Дру се усмихна тъжно. Воркосиган въздъхна. Куделка премига.

— Значи Вордариан започва да се уморява от чакане и се самоназначава за регент — измърмори Вортала.

— И за премиер-министър — отбеляза Воркосиган.

— Наистина се изхвърля.

— А защо не се обяви направо за император? — попита щабният офицер.

— Сондира почвата — каза Канциан.

— И това предстои, малко по-късно в сценария — предположи Вортала.

— Или може би по-рано, ако го притиснем — каза Канциан. — Последната фатална стъпка. Трябва да измислим как да го вбесим още мъничко.

— Няма да чакаме дълго — каза твърдо Воркосиган.

Безизразната маска на лицето на Карийн остана в ума на Корделия през целия ден и се появи отново, когато се събуди на следното утро. Какво ли си мислеше Карийн? А и какво ли чувстваше? Не бе вцепенена, това си личеше. Може би чакаше благоприятен момент. А може би бе изцяло за Вордариан. „Ако знаех какво мисли, щях да зная и какво прави. Ако знаех какво прави, щях да зная какво мисли.“