Читать «Бараяр» онлайн - страница 134

Тя попиваше подробностите на войната от Арал, Ку и цензурираните визоновини. Кои графове са преминали на тяхна страна, за кого са научили, че е заложник и къде точно, какви бойни части са разгърнати и от двете страни и кои са разбити, къде са се водили сражения, какви загуби, кои командири са потвърдили клетвата си… информация без сила. Нищо повече, прецени тя, от интелектуализирана версия на безконечните тренировки на Ботари. И дори по-безполезни за развличане на ума й от постоянното съсредоточаване върху ужасите и нещастията, минали и предстоящи, срещу които сега не можеше да стори нищо.

Представяше си как ще изглежда военната й история във времева перспектива. Ако беше се случила вече, да речем преди един-два века. Виждаше някакъв безпристрастен учен от бъдещето, който я гледа през телескопа на времето, и невъзпитано му показваше среден пръст. Във всеки случай вече разбираше, че във военните истории, които бе чела, е изпусната най-съществената част — в тях никога не се разказваше какво се е случило с бебетата на хората.

Не — всички те бяха бебета. Всеки облечен в черна униформа, бе син на нечия майка. Един от спомените на Арал изплува в мислите й, кадифеният му глас: „Горе-долу по това време войниците започнаха да ми изглеждат като деца…“

Тя се отдръпна от визопулта и отиде в банята да потърси болкоуспокоително.

На третия ден срещна в коридора лейтенант Куделка — той почти тичаше, лицето му бе почервеняло от възбуда.

— Какво става, Ку?

— Илян е тук. И доведе Канциан!

Корделия го последва в съвещателната зала. Друшнакови трябваше да ускори и без това широката си крачка, за да не изостане. Седнал на масата между двама мъже от щаба, Арал слушаше с крайно внимание. Командир Илян седеше на ръба на масата и люлееше единия си крак в такт с думите си. Превръзката на лявата му ръка беше изцапана с просмукала се жълта течност. Беше блед и мръсен, но очите му блестяха триумфално, макар и леко трескаво. Носеше цивилни дрехи, които изглеждаха така, сякаш са откраднати от някой кош мръсно пране и после са влачени по земята.

До Илян седеше по-възрастен мъж. Един от членовете на щаба му подаде чаша с нещо, което Корделия определи като калиеви соли за метаболитно изтощение. Той я опита послушно и направи гримаса, поглеждайки така, сякаш би предпочел някое по-старомодно ободрително средство, като например бренди. Пълен и нисък, с коса посивяла на местата, където не бе оплешивяла, адмирал Канциан не изглеждаше много войнствен. Изглеждаше бащински — стига само баща ви да е бил професор-изследовател. В лицето му прозираше толкова силен интелект, че сякаш придаваше на термина „военна наука“ реално измерение. Корделия го бе срещала униформен. Сега изражението му на спокойна авторитетност не бе повлияно от цивилната риза и работни панталони, които биха могли да произхождат от същия кош с пране, като тези на Илян.

— …и прекарахме следващата нощ в мазето — казваше Илян. — Войниците на Вордариан се върнаха на сутринта, но… миледи!