Читать «Бараяр» онлайн - страница 121

„Това е само началото.“

Корделия, Ботари и Грегор изпълзяха от нишата в мрака, прехвърлиха дефилето и тръгнаха тихо през гората. Почти се беше смрачило съвсем, когато стигнаха до края и и хванаха пътеката на Кли. Докато прехвърляха хребета, ограждащ равнината. Корделия погледна назад. Районът около входа на пещерата бе осветен с прожектори, чийто лъчи пронизваха мъглата. Непрекъснато излитаха и кацаха леколети.

Преминаха хребета и се спуснаха по склона, който само преди два дена бе изкатерила с върховно усилие, висейки на стремето на Роуз. Пет километра надолу по пътеката, в една скалиста местност, обрасла с шубраци, Ботари рязко спря.

— Шт, миледи, чуйте!

Гласове. Мъжки гласове, не много далеч, но странно КУХИ. Корделия се взря в мрака, но не се движеха никакви светлинки. Не се помръдваше нищо. Те се приведоха до пътеката, напрегнали сетивата си.

Ботари изпълзя напред с наведена глава, заслушан. След няколко мига Корделия и Грегор го последваха предпазливо. Ботари бе коленичил до някаква дупка и им махна да се приближат.

— Това е отдушник — прошепна той. — Чуйте!

Сега гласовете бяха много по-ясни, остри и гневни. Чуваха се ругатни на два-три езика.

— По дяволите, сигурен съм, че тръгнахме наляво след третия завой.

— Не беше третият, а четвъртият.

— Пресякохме отново потока.

— Не беше същият поток, сабаки!

— Merde. Perdu!

— Лейтенант, вие сте идиот!

— Капрал, нищо не разбирате!

— Тази студена свещ няма да издържи и един час. Виж, догаря.

— Ами не я клати бе, кретен такъв! Когато гори по-ярко, изгаря по-бързо.

— Подай ми това…

Зъбите на Ботари блеснаха в мрака. Първата усмивка, която Корделия виждаше на лицето му от месеци насам. Измъкнаха се на пръсти в мразовитата нощ на Дендарии.

Когато се върнаха на пътеката, Ботари въздъхна дълбоко.

— Само да имах да им пусна през отдушника една граната! Щяха да се стрелят едни други чак до следващата седмица.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

След четири часа в тъмнината пред тях се появи черно-бял кон. Познаха Кли по шапката, която се тъмнееше на фона на небето.

— Ботари! — тихо възкликна Кли. — Живи сте. Слава Богу!

— Какво стана, майоре? — попита безизразно Ботари.

— Едва не попаднах на войниците на Вордариан при една колиба, където носех поща. Те всъщност претърсват хълмовете къща по къща. Подлагат всеки, когото срещнат, на разпит с наркотик. Сигурно го носят с бъчва.

— Очаквахме да се върнете снощи — каза Корделия. Стараеше се да не говори прекалено обвинително.

Филцовата шапка се килна напред — Кли й кимаше за поздрав.

— И щях да дойда, ако не беше проклетият патрул на Вордариан. Не посмях да ги оставя да ме подложат на разпит. Прекарах цяло денонощие в опити да им се изплъзна. Пратих мъжа на племенницата ми да ви вземе. Но когато стигнал тази сутрин у дома, хората на Вордариан вече били навсякъде. Помислих, че сме загубили всичко. Но когато и на свечеряване все още бяха навсякъде, се ободрих. Нямаше да ви търсят, ако вече ви бяха намерили. Реших, че е по-добре да дойда насам и сам да поразузная наоколо. Изобщо не се надявах да ви открия толкова бързо.