Читать «Бараяр» онлайн - страница 118

— Каза ли ви Кли докъде отиват, къде излизат те, сержант?

— Не точно, миледи. Но каза, че проходите продължават километри навътре в хълмовете. Беше закъснял и бързаше.

— Дали системата е хоризонтална, или вертикална, каза ли ви?

— Моля, миледи?

— На една плоскост ли са всички, или има неочаквано дълбоки спускания? Има ли много задънени галерии? По кой път би трябвало да поемем? Има ли подземни реки?

— Струва ми се, че очакваше той да ни води, ако се наложи. Започна да ми обяснява, после каза, че е много сложно.

Тя се намръщи, обмисляйки възможностите. Беше се занимавала малко с пещерно дело по време на обучението си в Проекта, достатъчно, за да схване какво означава терминът „уважение към риска“. Отверстия, спускания, цепнатини, лабиринти от проходи… плюс, тук, на Бараяр, неочаквано повдигане и спадане на вода, което нямаше никакво значение на колонията Бета. Предишната нощ бе валяло. Сензорите нямаше да помогнат особено в откриването на някой загубил се изследовател на пещери. А и чии сензори? Ако пещерната система бе толкова голяма, колкото бе казал Кли, щяха да трябват стотици спасители…

— Сержант, предлагам тази нощ да лагеруваме тук.

Грегор хареса пещерата, особено когато Корделия му разказа историята й. Той се въртеше наоколо, раздаваше шеннешком заповеди на въображаемите си войници, изкатерваше се и слизаше от нишите и се опитваше да прочете на глас мръсните думи, изсечени по стените. Ботари запали малък огън в огнището и разпъна легло за Грегор и Корделия, оставяйки нощната стража за себе си. Корделия отвори още едно походно легло, завърза в удобен вързоп припасите им и го остави близо до входа. После постла артистично в една от нищите черното униформено яке с надпис „Воркосиган, А“, сякаш някой го бе използвал да седи върху него и да предпазва краката си от студения камък, и временно го бе оставил там. Ботари сложи седлата и юздите на уморените им и безполезни коне и ги върза пред пещерата.

Корделия се появи от най-широкия проход. Беше влязла почти четвърт километър в него и бе оставила една почти изхабена студена свещ до някакво въже, завързано над десетметрова пропаст. Въжето бе много старо, естествено и изглеждаше слабо. Добре че не й се налагаше да го изпробва.

— Не разбирам, миледи — каза Ботари. — С тези коне навън, ако някой дойде да погледне, ще разбере, че сме тук, и ще ни намери.

— Да, ще разбере. Но няма да ни намери — отвърна Корделия. — Защото без Кли аз няма да вкарам Грегор в този лабиринт. Но най-добрият начин да изглежда, че сме били тук, е наистина да останем за малко.