Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 83

— И никога не си била влюбена? — я попитах.

Отговори ми светкавично, сякаш търсеше как да се защити:

— Не!

Помислих си, че няма никакъв смисъл да настоявам. Промених темата на разговора; но това неясно и смътно съмнение започна да ме разяжда. Сякаш щях да страдам по-малко, ако ми беше признала открито, че е имала еди-какви си и еди-какви си романтични трепети. Отлично си давах сметка, че това са били нормални неща за нейната възраст; знаех също, че каквото и да й се беше случвало преди мен, то със сигурност не е имало голямо значение за Лена. Тя се беше отдала за първи път на мен. Усещах, че е влюбена в мен, че е моя. Но все пак упоритият й отказ да ми говори — за онова, което ми създаваше най-голямо безпокойство…

След няколко дни двамата пристигнахме в Ница. Там срещнахме много мои познати и голяма част от тях бяха от Букурещ. С Лена бяхме отседнали в един и същи хотел, но в две отделни стаи. Един познат ме поздрави:

— Много е красива годеницата ти…

— Не сме годеници — отговорих му аз…

Но тази мисъл започна да ме преследва. Това можеше да се случи, дотогава не ми беше минавало през ума, но наистина и това можеше да се случи… Вечерта на масата явно съм бил отнесен и замислен, защото Лена ме попита:

— Къде се отнесе?

Вдигнах рамене. Искаше ми се да изглеждам отегчен. Обичах я много, давах си сметка за това, но все пак исках да изглеждам отегчен, да я накарам да страда. Мислех, че ще прочета нетърпението и мъката по лицето й, но тя просто щастливо ме хвана за ръката.

— Приличаш толкова много на моя любим в онази първа вечер — прошепна ми и леко примижа с очи. — Така изглеждаше и тогава, когато те зърнах да стоиш облегнат на бара. Същото излъчване като сега: намусен и очарователен. Нима бих могла да не те обичам?…

Усмихнах се и я погледнах дълбоко в очите. Напълно губех себе си, когато я погледнех; загубвах ума си. Лена започна да говори, сякаш мен ме нямаше там.

— Стоеше облегнат на бара, ужасно отегчен. Не беше много красив, но пък беше висок, трийсет и пет годишен мъж, който разсъбличаше всички жени с поглед. А беше и същият, онзи от влака. Той вече не си спомняше…

— Напротив — намесих се съвсем сериозно.

— Не помнеше вече — продължи Лена, сякаш въобще не беше чула, че съм я прекъснал. — Сигурно се питаше откъде ли ме познава. Боях се и затова избягах…

— Не е истина — казах аз на шега. — Не избяга от мен. Напротив — научила си в кой ден ще пътувам за Милано и си се качила в същия влак…

Лицето й изведнъж придоби сериозно и тъжно изражение, но все пак всичко това се къпеше в светлината на едно голямо щастие.

— Имаш право. Не мога да те излъжа. Боях се от теб, бягах, но все пак не желаех да те изгубя. Такава е истината. Когато те срещнах във вагон-ресторанта, едва не припаднах. Бях те забелязала много преди това. И щях да хукна подир теб още в онзи миг, но се овладях… Защо не ме целуна тогава?! — рязко ме запита тя.

— Не ми харесваше тогава — казах й аз искрено.

— Усещах това. Връщах се на мястото си и залепях чело на прозореца, за да не се разплача… Но ти сам видя, че се защитавах много добре. Опитвах се да те засегна, да те прогоня… В началото ми беше трудно…