Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 81

Погледна ме дълбоко в очите и после се засмя щастливо. В този миг се промени напълно. Лицето й се покри с руменина, очите й блестяха, изпълнени с много топлина, влажни. Тази промяна ме развълнува.

— Пет дни стигат ли ти? — попита ме тя на шега.

— Твърде много са!

Поисках да извикам сервитьора, за да платя, но Лена ме хвана за ръката и каза:

— При едно условие обаче: да не мамиш…

Би ми било много трудно да ти опиша всичко, което се случи след това, защото дори и самият аз никога не го разбрах. Върнахме се в хотела щастливи, но съм убеден, че всеки изживяваше различна радост, непозната за другия. Аз се чувствах, както се казва — добре. Тя беше младо, красиво и интелигентно момиче, което ме обичаше и което ми се беше отдало. И това е всичко. Не мислех за нищо по-различно, въобще и не предполагах друго развитие. Случилото се добиваше приемливи очертания — и толкова. В рамките на пет дни трябваше да се влюбя в нея; тоест да успея да я накарам да повярва в това. А след това нещата щяха да следват своя естествен ход; щяхме да се срещаме отново в Букурещ, да спим заедно, да ходим на театър…

През онази нощ започнах да опознавам тялото й. Аз нямам никакъв дар слово и не зная как да ти опиша всички тези толкова сложни подробности. И все пак се случи нещо странно, което не мога да проумея; мисля, че започнах да се влюбвам в нея. Въображението нямаше нищо общо със страстта, която бавно се разпалваше. Понякога, когато си мислех, че не съм подвластен на случващото се, че съм напълно спокоен и трезв, си казвах, че това е просто игра, че е някаква преструвка: че ми се струва, че съм се влюбил, защото така й бях обещал, и се насилвах да й доставя тази радост. Но не мога да ти обясня какво се случи с мен през тези няколко дни. Веднъж, докато стоях сам в стаята си, осъзнах, че не мога да понасям самотата, че е абсурдно да стоя там нещастен, когато можех да сляза и да се срещна с Лена. Опитах се да устоя; няколко минути се разхождах напред-назад из стаята и пушех. Но скоро си дадох сметка, че съм пълен глупак, и слязох. Заварих я да стои пред прозореца, с приближено към стъклото чело, сякаш очакваше някого. Подскочи, когато ме чу да отварям вратата. Не беше изтекъл и половин час, откакто се бяхме разделили. Обгърнах раменете й и я притеглих към себе си.

— Знаеш ли — казах й. — Не мога… Повече не мога да стоя разделен от теб…

— Нито пък аз — призна ми тя съвсем искрено.

— Мисля, че наистина се влюбих.

Бях изрекъл тези думи, сякаш фактът засягаше някой друг, а не мен самия. Седнахме и двамата на канапето. Бях объркан, смутен и все пак някакво неясно щастие беше започнало да ме изпълва. Искаше ми се да се издам, да се подложа на унижението да й издам колко подло и колко присмехулно се бях отнесъл към нея. Но дори и тази изповед ми се струваше твърде детинска и абсурдна. Чувствах се много добре така — едновременно измъчван и щастлив. Лена ме гледаше с пламенните си очи, сякаш очакваше да ме чуе да казвам нещо сериозно, важно и наложително.