Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 82

— Какво има, скъпи мой? — попита ме след време, като милваше косата ми.

— Не зная какво бих могъл да ти кажа… — измърморих.

Не успях да продължа, защото съвсем неочаквано ме притисна в прегръдките си, а целувката й секна дъха ми.

След седмица си тръгнахме от Венеция. В Милано вече почти не ме вълнуваха бизнес срещите ми. Всичко сега ми изглеждаше незначително. Но не си давах добре сметка защо. Не разбирах какво се беше променило в мен. Беше точно както в миналото, когато изпитите ми в Техническия университет спряха да ме вълнуват в момента, в който се озовах на фронта. А още по-интересно беше, че тази любов ме променяше толкова по-силно, колкото повече опознавах Лена; плътски, разбира се. Конкретното й, бих могъл да кажа, плътско присъствие, ме променяше и ме опияняваше. Оттук, от нейното тяло, извираха толкова много неразбираеми енергии, които усещах да проникват в мен. Не знам как бих могъл да определя това странно усещане; това, което мога да назова с думи — пречистването и извисяването ми, онова, което ти нарече усещане за пълнота — произхождаше и черпеше жизнените си сили изцяло от сливането на прегръдката и делириума на притежанието. Не можех да я обичам по друг начин, както бях чувал други хора да описват чувствата си като ангелски, отношения с отстъпки, с жертви… Напротив, колкото повече тя беше до мен, толкова по-силно моя я чувствах и толкова повече душата ми се разтопяваше от непозната за мен дотогава чиста страст…

Веднага щом поехме от Милано за Ница, тя мимоходом ми каза:

— Исках да те помоля за нещо, но досега не се осмелявах… Исках да те помоля да не ме делиш…

Не разбирах много ясно какво искаше да каже.

— Клоди… — добави тя, с глава, опряна на прозореца на влака.

Щеше да й бъде непосилно да ме дели с нея, с която и да било друга жена…

— Това са стари неща — успокоих я аз.

— Ще имаш ли смелостта да й го кажеш? — попита ме тя.

Естествено, че се поколебах за миг. Поех ръката й така, сякаш търсех съвет или милувка.

— Ако ти не можеш, аз ще й го кажа — добави. — Би било непростимо да разбере, че и двамата сме я мамили.

Ясно беше, че и самият спомен за Клоди я безпокоеше.

— Ако можех да забравя някои неща… — започна тя по-потисната. — Ако можех да забравя онази целувка пред очите ми…

Изтръпна цялата. Опита се да измъкне ръката си от моите. Тогава й казах:

— Аз се опитвам да забравя миналото ти.

— Но аз нямам никакво минало — каза, загледана разсеяно през прозореца.

— Ами прегръдката на гарата? Ами онзи братовчед?…

Рязко се обърна към мен, а лицето й гореше.

— Това не е истина, аз нямам никакъв братовчед…

Започнах да се смея. И все пак паниката й ме обезпокои. Защо ли страдаше и се тормозеше толкова много всеки път, когато споменавах тази подробност?

По-късно, когато ревността започна да ме измъчва до лудост, с ужас си спомнях живота в Молдова, бежанците, спомнях си дързостта на офицерите и щедрата разпуснатост на жените. Как беше успяла Лена да се измъкне от този ад? А наистина ли се беше спасила от всичко това?