Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 84

Внезапно я прекъснах. Почувствах нужда да й съобщя нещо радостно, да я направя щастлива. Това беше някакво ново чувство, което дори не беше любов. Прииска ми се да бъда щедър, да рискувам живота си за една усмивка. И съвсем сериозно я попитах:

— А не искаш ли да станеш моя съпруга?

Мислех си, че ще се разтрепери от щастие, че ще се просълзи. А тя само ме погледна изплашено в очите.

— Не искаш ли? — повторих аз замаян от вълнение въпроса си, защото се боях да не получа отказ.

— Помисли си добре какво правиш — отвърна ми тя.

Аз взех ръката й и я целунах.

XIII

Когато останах сам в стаята си през онази нощ, си казах: „Ще се женя!“ Дотогава бях живял с убеждението, че бих се изплашил или избухнал в смях само при споменаването на тези думи. Навремето идеята да се оженя ми изглеждаше напълно невероятна. Но през онази нощ си повтарях няколко пъти на висок глас: „Ето че и това се случи. Ще се женя!“ Не чувствах нищо особено. Или поне не усещах страха, който бях очаквал някога. Че даже не ми идваше и да се смея. Усещах нещо напълно неясно. Колкото и да се опитвах да си дам сметка за сериозността на решението си, не успявах да го направя. Само честолюбието ми бегло ми подсказваше, че ще мога да се справя с подобно неизвестно премеждие. А и все още пазех радостта, която носи всяка проява на голямо великодушие. Може би и тук думата си казваше егото ми: самоподхранвано от идеята, че аз съм способен на подобен, изпълнен с кураж и благородство жест… Виж, това не зная… Но пък непрестанно си повтарях: „Ще се жениш, младежо!“ — и нищо не се случваше.

На следващата сутрин все пак се събудих натежал от мисли. Запалих си цигара и се опитах да си изясня можеше ли все още да се направи нещо. Разбира се, че лесно можех да си взема думите назад; или пък да се скарам жестоко с Лена. Но си давах сметка, че не става дума за нещо толкова просто. И бездруго Лена не беше приела с голям ентусиазъм предложението ми. Тя не би се обидила, ако избегна да говоря отново за женитба. Но в действителност се случи нещо съвсем различно. Аз вече не бях господар на себе си, вече не можех да вземам решение. Когато тя беше до мен, бях в състояние да сторя всякакви неща. А пък без нея бих бил нещастен. Може би дори не ставаше дума за щастие и нещастие: аз не можех да си представя себе си без нея; не можех да мисля за друго бъдеще, освен за такова, споделено с нея. Стоях дълго време така и се изтезавах. Когато слязох долу да пия чай, заварих Лена да разглежда списания. Мисля, че и на нея мислите не й даваха мира. Изглеждаше уморена, неспокойна. Цялата светна, когато ме видя да се приближавам. Целунах й ръка и седнах до нея. Не знам защо, но започнах да подбирам думите си. Сякаш се бях сдобил с такава власт, която едновременно ме опияняваше и натъжаваше.

— Не ти ли се струва странно? — попитах я малко по-късно.

— Какво точно? — престори се тя, че не си спомня снощния ни разговор.