Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 80

Сипах й чаша вино и тя го изпи. Гледах я как отпива; не пиеше от отегчение, а като че ли отдавна беше ожадняла, сякаш беше очаквала тази чаша дълго време…

— Ето я и първата чаша вино, която пиеш — отбелязах.

— Харесва ми — отвърна тя съвсем естествено.

После вдигна очи и ме погледна. Издържах на погледа й със същата фалшива усмивка.

— И всичко това заради теб — поде тя изведнъж. (Потреперих и се изчервих лекичко, когато я чух да се обръща към мен на „ти“.) — Всичко това, защото ти не знаеш нищо…

Бях изненадан, учуден. Като че очаквах да продължи, за да разбера какво иска да каже. Но сега усещах много силно и завладяващо погледите й. Въздъхна тихо.

— … Можеше да бъде съвсем различно — добави. — Толкова много си бях мислила за тази среща, мечтаех за нея толкова години…

Изтръпнах. Нима беше мислила за мен? Посегнах към ръката й. Тя я остави в дланите ми, безсилна. Очите й се овлажняваха, натежали от една много дискретна тъга.

— Наистина ли си си мислила някога за мен? — попитах аз с крещящ, престорен глас.

Но тя може би не схвана тона ми, защото ми отвърна все така искрено.

— Да. Сега няма смисъл да те лъжа. Мисля, че е абсурдно, но мога да ти го призная: влюбена съм в теб.

Искаше ми се да извикам там, на масата: „Лена“, но това би било възмутително. Задоволих се само да взема ръката й отново и да я целуна.

— Борих се доста — добави тя и започна да плаче. — Признай и ти, че се отбранявах, бягах от теб… Боях се…

Намери носната си кърпичка бързо и покри устата си. Стоях там, до нея, и бях изумен, без да знам какво бих могъл да направя, какво можех да й кажа.

— Знам, че е много тягостно — прошепна тя по-късно поуспокоена. — Ти нямаш никаква вина за това… Моля те да ми простиш. Можем да се разделим по всяко време…

Измънках някакви случайно хрумнали ми думи. Но си признавам, че бях доста трогнат. Не знам дали тя усети това. Погледна ме обаче по-топло, дори с известна симпатия. Усмихна се и ме улови за ръката.

— … Предполагам в каква каша те забърках — каза тя отново. — Да ти увисне някой на врата ей така изведнъж… Сигурно е изтощително…

Заболя ме от тези думи. Дотогава си мислех, че аз съм този, който я беше покорил, че я бях получил благодарение на волята и дързостта си. И изведнъж тази нейна ирония, с която ми съчувстваше. Започнах да отричам.

— Не протестирай — прекъсна ме тя. — Осъзнавам много добре, че ти нямаш никаква вина за всичко това. Ти си напълно невинен — добави. — Прости ми, че ти казвам това, но не бих искала да се самообвиняваш…

Избухнах в тирада, защото последните й думи ме бяха засегнали още по-силно. Изслуша ме с усмивка и като поклащаше глава, а след това продължи, сякаш искаше да завърши мисълта си:

— Надявах се все пак, че ще можеш да познаеш любовта. Но си мисля, че би ти било невъзможно да се влюбиш…

Усмихна се толкова нежно, че изведнъж усетих цялото й същество като нещо, което ми беше ужасно скъпо, взех отново ръката й и я целунах.

— Ще се опитам — отвърнах й аз и възвърнах спокойствието си. — Колко дни ми даваш?