Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 79

И все пак трябваше да взема някакво решение. Облякох се много грижливо и след това почуках на вратата й. Чух уморения й глас да пита кой е. След това отвори. Поисках позволението й да седна и да запаля цигара.

— Имаш ли някакви планове за днес? — попитах.

— Нямам никакви конкретни планове — каза тя пребледняла.

Погледнах я. Сигурно не беше мигнала цяла нощ. Дълбоките сенки от безсънието й ме измъчваха и едновременно с това блокираха всяка моя инициатива. Пушех. Струваше ми се, че тя упорито търси капелата си.

— Ще ми позволиш ли да те придружа? — попитах.

— Защо не?

Тонът й не ме окуражаваше по никакъв начин, и все пак се усмихнах, защото не знаех какво друго да направя. След това излязохме заедно, оставихме ключовете си на портиера така, сякаш бяхме двама непознати, и поехме по главната улица към площада.

— Наистина Венеция е тъжна през зимата — казах аз.

Поклати положително глава. Спря се пред витрината на магазин, където се продаваха корали и евтини предмети на изкуството.

— Те са имитация — отново се обадих.

Този път ме погледна учудено в очите. Стори ми се, че устните й изписват ужасно тъжна усмивка. И осъзнах, че е невероятно красива така — с уморената усмивка на лицето си.

— Да, имитации са — прошепна и тя.

Не знам дали си мислеше за нещо друго, когато произнесе тези думи, но те дълбоко ме трогнаха. Ами ако те по някакъв начин се отнасяха за мен? Хванах ръката й и я поведох.

— Да не настинеш, духа ужасен вятър — казах.

После повървяхме мълчаливо още известно време. Спряхме се на един мост; стените на сградите изглеждаха още по-тъжни, каналите — пусти, сега, през зимата. Искаше ми се да й кажа поне една добра дума. Аз също бях развълнуван от вледенената тъга на града. Но останахме така загледани двамата дълго време, без да продумаме.

По-късно, след като се бяхме разходили из площада, я попитах дали не иска да отидем на ресторант. Поклати утвърдително глава. Избрах наслуки една тратория и седнахме на масата като скарана семейна двойка. И двамата гледахме през прозореца. Виждаха се забързаните минувачи и от време на време се чуваше викът на някое смело, опълчило се на студа дете. Опитах на няколко пъти да оживя разговора ни, но Лена ми отговаряше отнесено и едносрично.

— Какво ти е? — запитах нервно.

— Нищо особено — отвърна ми тя и наведе очи. — Точно това ме потиска, че не знам какво ми има.