Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 78

Спомням си много добре сцената. Светнах лампата и й помогнах да се съблече. Тя сякаш се опита да се разбунтува, като ме погледна право в очите. Та нима още не беше разбрала? Изкушен по-скоро от любопитството си да науча какво ще стане, се приближих, бавно я поех в прегръдките си и я целунах по устните. Тя не знаеше или не можеше да се целува. Мисля, че щях да усетя същото нещо, ако я бях целунал по устата, когато се сбогувахме на гарата в онази нощ преди седем години. Тя наистина беше дете. Това откритие жегна суетата ми. Тогава си припомних мнението й за любовта, за Дон Жуан. Бях все така трезво мислещ и спокоен, както и в мига, в който я чух да шепне: „Студено ми е!“ — и разбрах, че ще бъде моя. Даже бях изкушен да проявя ирония, да й кажа, че не знае да се целува или някаква друга подобна глупост. Но се овладях и се задоволих само да я целувам и разсъбличам. Тя не успяваше да се освести. Устояваше главно по силата на някаква съвършена инерция.

След около час запалих лампата и започнах да се обличам изумен. Тя наистина беше девствена; никоя милувка не успя да наруши ледената й умора. Тя и сега продължаваше да ме гледа учудена с големите си горящи и неразбиращи очи. Не знаех как можех да се оттегля, без да я нараня. Приспа ми се и нейното присъствие ми беше трудно поносимо.

Трябваше да кажа нещо, за да наруша това мълчание. Взех ръката й и я целунах…

— За какво си мислиш? — попитах.

Бори се доста дълго време, преди да успее да изрече и дума.

— Имам усещането, че това вече ми се е случвало веднъж — прошепна тя, поемайки си трудно въздух. — Но аз не мога да си спомня.

— Бъди спокойна — прекъснах я просташки аз. — Не може да ти се е случвало друг път…

Отново ме погледна в очите съсредоточено. Сякаш правеше нечовешки усилия, за да разбере какво се случва с нея и къде се намира. Изведнъж се изчерви ужасно и уплашено огледа стаята. Дали схвана нещо, или по-скоро отгатна? И аз не мога да отговоря със сигурност на това. Стана ми мъчно за нея и понеже не можех да понасям това чувство, я целунах по челото и излязох на пръсти от стаята.

XII

Сутринта на следващия ден се събудих с натежала глава. А навън сякаш беше още по-мрачно. Вятърът се беше засилил. Започнах да съжалявам за случилото се вчера. То ми се струваше напълно безсмислено и подбуждаше доста досадни мисли. Повтарях си, че сега вероятно трябваше да удължа престоя си във Венеция, а пък това объркваше плановете ми. Разбира се, че можех и да тръгна, но не можех да си го наложа; това момиче, което обладах, не беше познало любовта в прегръдките ми и като че почти не ме беше усетило. Гордостта ми кървеше. Не исках да я изоставя, преди да ме е опознала истински. Харесваше ми да се отказвам от жените само когато усещах, че те ще съжаляват за мен. Опитвах се да ги направя щастливи в буквалния, философски смисъл на думата само за да задоволя собствената си суета, и изпитвах някакво глупаво удоволствие, когато след време научавах, че някоя жена, която съм обичал и изоставил, страда и е нещастна… А и очевидно тук съществуваше и проблемът, наречен Клоди. Аз с лека ръка можех да се откажа от тази връзка. Но пък прекъсването й в подобен момент, след като бях срещнал Лена, би било проява на лош вкус. Нямаше да мога да посещавам дома й, където се забавлявах добре и имах множество приятели. Дотогава бях свикнал да подготвям разделите си така, че да не прекъсвам връзките окончателно. Признавам си, че съм човек, който преди всичко обича удобството…