Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 65

Но след влизането на Румъния във войната реших да се завърна в родината. Бях много развълнуван, очите ми се насълзяваха само при мисълта, че ще мога да загина на румънска земя. През 1917 година бях изпратен с френската военна мисия в Молдова. Няма да ти разказвам нищо повече за събитията през онази тъжна зима. Радостта от завръщането ми в страната — след продължило почти пет години отсъствие — беше помрачена от твърде много погроми. За разлика от повечето румънски офицери, аз се съмнявах в победата на съюзниците. И въпреки това изпълнявах дълга си. Останах с френската мисия и често пътувах между Бърлад и Главната квартира в Яш.

През април пътувах в изключително претъпкан влак. Отстъпих мястото си в купето на някаква възрастна дама и излязох в коридора точно до вратата. Беше се свечерило и стоях с глава, подадена навън през прозореца на влака, загледан разсеяно в полетата, където снегът се топеше. Не си спомням на коя гара, точно в момента, когато влакът потегляше, усетих как някой се блъска силно в мен, в опит да си проправи път към изхода. Но аз самият бях затворил вратата, когато чух сигнала за тръгване. На стълбите стояха няколко селяни, а аз бях притиснат от всички страни от пътници. Трудно успях да се обърна; оказа се около петнайсетгодишно момиче, което с всички сили се опитваше да слезе. Чух как в мрака от края на перона, където беше спрял влакът ни, силен женски глас викаше: „Лена! Лена!“ И няколко мига по-рано бях чул неспокойни стъпки, които бягаха от единия край на вагона до другия. Момиченцето остана вкаменено пред мен, когато влакът наистина потегли и се отдалечи от гарата. Тогава наведе глава през прозореца и извика „Лельо Емили!“

Вниманието ми привлече перфектното й произношение, а и дискретният парфюм, който се носеше от косата й, нещо необичайно в тези дни на мизерия. Момичето викаше обезумяло, с глава, подадена през прозореца. После отново поиска да бутне вратата и да скочи навън. Но аз я хванах за ръка.

— Вратата е заключена — казах.

Погледна ме питащо в очите и устните й започнаха да треперят. Усещах, че се бори с плача. Случилото се ми изглеждаше комично; тогава не ме трогваха дори и тъжните случки, а какво оставаше за нещо такова.

— Сама ли остана? — попитах аз на френски, като се обърнах към нея на „ти“.