Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 66

Мирча Елиаде

Носех румънска офицерска униформа и момичето в началото ме погледна с недоверие. Но вероятно моята усмивка и фактът, че я заговорих на френски, я бяха успокоили.

— Леля ми слезе тук, за да се види с някаква позната, мислеше, че влакът има дълъг престой…

Светлината във вагона беше сумрачна. Но видях как изключително големите й очи се изпълват със сълзи и започнах да я милвам по косата. Тя опита да се отдръпне и същевременно потърси носната си кърпичка, за да избърше сълзите си. Като повдигна ръката си, зърнах корицата на книгата, която държеше: „Ана Каренина“. Сигурно беше останала сама в купето да чете, докато леля й беше слязла на гарата.

— Ей толкова остана да се хвърлиш под влака, също като в романа ти — казах й през смях и сочейки към книгата й. — Но ти още не си стигнала до края…

— Така ли се убива Анна? — попита тя пак на френски, като че малко по-спокойна.

Изненада ме фамилиарността, с която говореше за героинята на книгата, която четеше. Поклатих глава.

— Под влака — казах и я огледах по-внимателно.

Замисли се и се развълнува дълбоко. Сложи ръка на челото си, с онзи жест на разочарование, който правят децата, когато искат да заприличат на възрастните. Влакът препускаше по-бързо сега. Видях я как гледа през прозореца и колко много я плаши ширещата се навън тъмнина.

— Ти ли си Лена? — попитах. — Някой извика името ти няколко пъти…

— Чух — отговори уморено. — Но едва успях да си проправя място…

Искаше да се върне в купето, но аз я задържах. Попитах я дали пътува към къщи; така би било доста просто, защото в този случай щеше да може да се оправи сама. Тогава я попитах и на колко е години. Отговори ми, че е на петнайсет. Но не отивала вкъщи, ами в Балтен. Там имали роднини бежанци. Опитах се да я успокоя. Леля й вероятно щеше да дойде със следващия влак. А тя, щом пристигне, ще попита за адреса на роднините си или пък ще изчака на гарата, докато дойде леля й… Изгледа ме учудена.

— Но аз нямам билет в себе си — каза ми неуверено.

— Няма проблем — отвърнах й аз. — Ако дойде кондуктор, ще му кажа, че си с мен.

Останахме в коридора и си говорехме. На спирките я пазех с ръка, за да не я удрят минаващите хора, да не я настъпват по краката тълпите от пътници, които упорито си търсеха място. Разказа ми как бяха избягали с лелите й в Молдова. Сега изглеждаше доста привикнала към ада на претъпканите влакове, които се бавеха часове наред на гарите, и към заплахата от неприятелските самолети. После, съвсем благопристойно, тя ме запита дали се връщам от фронта. Говореше френски много добре и разговорът с тази девойка ми доставяше удоволствие.

Почти в полунощ слязохме от влака, след като около половин час по-рано едва бях успял да измъкна багажа й от купето. Хванах я под ръка и я заведох в един офис на гарата, където мой приятел беше чиновник. Боях се да я оставя сама. Но, от друга страна, не можех повече да се занимавам с нея, защото сутринта трябваше да бъда в Бърлад. Оставих я при приятеля си и подчертах, че на връщане ще се поинтересувам какво е направил.