Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 67

Когато се разделяхме и й пожелавах късмет, очите й отново се напълниха със сълзи. Погалих я по косата и после прокарах дланта си по бузата й. Усетих, че трепери.

— А сега ще ми позволиш ли да те целуна? — попитах я през смях.

Повдигна леко главата си и ме погледна право в очите. Сякаш ми протегна устните си. Целунах я по бузата и още веднъж й пожелах кураж и късмет и се върнах във вагона…

После забравих за тази случка. След седмица, когато отново пътувах към Яш, на гарата се сетих за Лена и отидох при приятеля си да попитам какво е станало. Разказа ми с усмивка, че веднага след заминаването ми момичето побягнало към перона и се приготвило да чака пристигането на следващия влак. Не спала цяла нощ и обикаляла край вагоните на всеки влак, който спирал на гарата, и викала: „Лельо Емили! Лельо Емили!…“ Към сутринта се съгласила да си полегне на канапето в офиса и заспала с глава на куфара, който пазела през цялото време много грижливо. На следващия ден, когато моят приятел загубил надежда, че ще може да открие адреса на роднините на момичето и се питал какво ще прави с нея, ако леля й Емили не пристигне до вечерта, Лена се върнала весела в офиса под ръка с някакъв млад офицер, с когото говорела на френски. Казала му, че това е братовчед й, и качила багажа си в офицерската му двуколка. А той видял как офицерът я целунал веднага, щом кочияшът пришпорил конете…

Тази подробност пък ме накара да се засмея. После се качих на влака за Яш и напълно забравих за случилото се. Само веднъж после, след сключването на примирието, се срещнах с приятеля си от гарата и двамата си припомнихме за Лена сред множеството други спомени за случки и приключения, през които беше преминал всеки от нас. Скоро след това този мой приятел умря. Научих за неговата смърт няколко месеца по-късно.

Тогава пристигнах в Букурещ, за да получа някакви технически материали. Тъкмо бях свалил офицерската си униформа и се питах по кой път да поема. Бях вече твърде възрастен, че да се връщам отново във Франция и да завършвам образованието си за инженер. Войната, в която бях участвал от първите й месеци, беше приключила и като към това се добави опиянението от победата, обединението на румънските княжества и всичко, което последва, събитията ме бяха променили много. У мен беше останала жажда за живот. Имах само едно-единствено желание: да се издържам по какъвто и да е начин, да съм богат, да правя това, което поискам поне няколко години. Братовчед ми, синът на вуйчото, който ми помагаше за следването, беше загинал във войната. Много скоро почина и вуйчо ми и аз наследих доста голямо състояние. Тогава времената бяха такива, че лесно можеше да забогатееш. Закупих терени в Букурещ, участвах в различни технически комисии. Тези неща не са от кой знае какво значение. Казвам ти ги просто за да ти стане ясно, че малко след 1921 година бях станал богат и амбициозен човек. Бях навършил трийсет години, но житейският ми опит надвишаваше възрастта ми. Това беше опит, натрупан в множество премеждия. По отношение на жените и любовта вероятно бях истински циник. Не бях обичал никога. Връзката от студентските ми години си беше останала единствената ми емоционална авантюра. Войната ме беше излекувала от нея и от всяка форма на любов. Бях видял твърде много, за да продължавам да вярвам в честта и обещанията. Мислех си, че само грозните жени пазят честта си. И то защото дотогава не бях срещал красива жена, която да ми хареса и която да ми устои. Но това не е нещо, което се случваше само с мен. В онези години, веднага след края на войната, почти половината от хората бяха полудели; тогава всичко беше позволено, стига да разполагаш с необходимата смелост и сила да си го вземеш.