Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 63

Аз я чакам. Понякога си се представям остарял и самотен сред книгите си, наведен над същата маса, както толкова нощи наред ме е виждала Илиана. Представям си още, че една вечер тя ще почука на вратата, аз ще отида напълно разсеян и ще отворя; и там на прага ще я видя, ще срещна нея. Не спирам да си въобразявам това нещо…

Вероятно обаче нещата ще се развият по съвсем различен начин. Животът ще продължи напред така, както и досега, и кой знае как ще погълне и двама ни.

Исках обаче да кажа нещо друго. Исках да споделя колко бързо ме повлече творчеството ми в тази история, която пиша в момента. Усещам непрекъснато присъствието на Илиана, докато пиша, и въпреки това книгата се развива по друг начин, магията на измислицата ме завладява, без да си давам сметка, и макар историята да си остава същата, нито аз, нито Илиана, нито пък случките са такива, каквито бяха в действителност. Понякога безсилието ми да кажа истината, безсилието на твореца да се изповяда напълно, да се изповяда човешки и християнски, ме потиска до смърт… Ти ще прочетеш тази книга и ще видиш колко много се отклонява тя от това, което ти разказах сега. Може би е по-красива, но само толкова…

И двамата замлъкнаха объркани. В стаята стана студено. Хаснаш замислено гледаше в пода. Мавродин отново се изтегна на леглото.

— Ще си почина малко и после ще направя по един чай — каза той.

— Мислиш ли, че ще я срещнеш някога отново? — попита Хаснаш така, сякаш продължи на глас някаква мисъл, която го беше измъчвала дълго време. — Искам да кажа — усещаш ли, че ще я видиш пак?

Мавродин остана с глава, облегната на ръцете си, загледан отнесено в тавана.

— Не зная — каза той по-късно, колебаейки се. — Непрекъснато си представям най-различни неща — добави. — Но друго…

Хаснаш извърна глава и го погледна, после наведе челото си надолу объркан.

— Ами сега какво мислиш да правиш? — запита той отново. — Толкова си млад, едва навършил трийсет години…

Мавродин се усмихна с усилие.

— Не знам какво ще правя. Ще напиша тази книга и после сигурно ще чакам…

— Така казват всички — заговори Хаснаш, без да повдигне очи. — Но това не е вярно. Никой не чака. Животът те отнася със себе си, без да осъзнаваш. И когато го разбереш, вече не можеш да сториш нищо…

— Оказва се твърдо късно, а? — запита Мавродин и опита да скрие безпокойството си.

— Винаги е прекалено късно за мъж, който някога е изживял голяма любов — каза Хаснаш сурово. — Каквото и да опитва, е твърде късно. Най-доброто нещо, което може да направи, е да не мисли…

Спря се, сякаш се изплаши, че е казал твърде много.

— За какво да не мисли? — попита Мавродин.

— За нищо твърде сериозно, за нищо постоянно — продължи Хаснаш, — да живее така, както му е било писано, според волята на случайността, без да си поставя големи цели, без да очаква да се случи второ чудо. Само веднъж в живота се срещаш с нещо велико, наистина велико. След това всичко, което се случва, няма никакво значение. Исках да кажа — случващото се не променя нищо. Това, през което преминаваш, вече не е така прозрачно и през него не можеш да надникнеш в отвъдното. Просто случки — и толкова. Всичко, което можеш да направиш, всичко, което си длъжен да направиш, е — да се оставиш да вървиш към смъртта с примирение и достойнство, без хленч, и най-вече — без да деградираш. Голяма част от нас деградират с приближаването на смъртта; пороците, страховете, малодушието са цяла планина… Те са вид евтин, много евтин опиат…