Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 58

Мавродин се спря изтощен. Почеса коляното си и остана така, с поглед, загубен в мрака. После изведнъж продължи:

— Пишеше ми, че заминава и ме моли да не я търся. А нататък в писмото ми благодареше за моята любов, признаваше колко щастлива е била толкова време… И накрая отново ми казваше да не я търся; защото за нея беше непосилно да понася любовта ни такава, каквато беше… безплодна.

Беше се колебала дълго, преди да напише тази дума. Първо беше написала друга, която беше изтрила с пълно съзнание… И после пак споделяше колко щастлива е била, че каквото и да се случва от сега нататък, то нейният живот вече бе познал пълнотата…

Четях почти без да си давам сметка какво се беше случило. Разбирах, че Илиана си е тръгнала, но беше отвъд силите ми да повярвам, че вече няма да я имам до себе си. Сложих писмото на бюрото и започнах да крача из къщата. Съвсем случайно зърнах нейна вещ и после, загубил разсъдък, се заех да ровя навсякъде: в шкафа, в стаята, в банята, в кухнята. Всичко си беше както преди. Нищо не липсваше. Не беше взела нищо от вещите си. Започнах да треперя. Ами ако случайно беше извършила някаква лудост?… Облякох се бързо и изтичах на улицата…

Не знаех откъде да започна. Качих се в една кола и дадох на шофьора адреса на Александру. А по пътя си повтарях: не може да бъде истина, тя ще се върне…

— Илиана изчезна! — извиках, щом влязох, без даже да съм свалил палтото си.

Александру започна да ме успокоява. Зае се да звъни на разни хора. Стоях на фотьойла, обхванал глава в дланите си, и пушех, загубил разсъдък. Някой ми донесе вишновка.

— Не, благодаря, не пия нищо преди вечеря — казах.

После осъзнах, че говоря, без да мисля; нима щях да мога въобще да ям? Нима времето, дните, нощите щяха да бъдат същите като преди? Александру не спираше да говори по телефона. Когато се приближи до мен, го попитах:

— Какво каза?

Струваше ми се, че всички онези, с които беше говорил, все трябваше да са казали нещо точно; безспорно все някой щеше да я е видял на улицата или в някоя кола.

— Хайде — каза ми Александру.

— Къде отиваме? — попитах.

— У вас.

Върнах се отново у дома. Пред вратата усмихнато му казах:

— Отвикнал съм да си отварям вратата с ключ. Досега Илиана винаги ми отваряше…

И не знам защо, когато отново влязох в кабинета си, се надявах, макар и само за миг, че ще я намеря там, да стои на масата и да се усмихва. Вероятно и на нея й е било трудно да си тръгне завинаги…