Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 60

Надявах се, че може би ще ми пише. Сигурно се беше скрила някъде, в някое кътче на страната, или пък беше избягала в чужбина, макар да не можех да си представя как е станало това, без да остави никакви следи. Но с времето щеше да се предаде, мъката й по мен щеше да бъде по-силна и щеше да ми пише. Представях си всевъзможни сцени: щях да получа плик с марка от страна, където Илиана, разбира се, не се намираше, изпратен чрез приятели, за да си мисля аз, че Илиана се е скрила там. Щях да се престоря, че съм се хванал на номера. В представите си бях готов да повярвам в каквото и да било, да приема каквото и да било, само и само да получа нещо от нея, да я почувствам отново близо до себе си, топла, жива.

Така изтекоха зимните седмици, без да науча нищо. През онзи период живеех като някаква ларва, пушех, загубил връзка с реалността, лежах часове наред в леглото, без да мисля. И изведнъж изтръпвах, кожата ми настръхваше: сякаш я бях чул да се качва по стълбите, бях познал колебливите й стъпки пред вратата. Тогава скачах в средата на стаята и се затичвах. Беше ме страх да отворя вратата. Стоях и слушах с притаен дъх и залепено за дървената повърхност ухо. Понякога дочувах лека въздишка от другата страна; струваше ми се, че и тя чака, и тя се вслушва, но се бои да позвъни. Отварях рязко вратата. Нямаше никой…

Тогава се връщах замаян и търсех писмото й, за да го прочета отново — макар отдавна да го бях научил наизуст — или пък пак обръщах наопаки всички шкафове, за да срещна за пореден път уханието на роклите й, да усетя ласката на блузите, които толкова често беше обличала пред мен. В първите дни след бягството й се заех да проуча подробно съдържанието на онези мистериозни кутии, някога пълни с писма. Но кутиите се оказаха празни. Бяха останали само няколко снимки на Илиана в Берлин и картички без особено значение. Така ми се сториха първия път, когато ги видях — незначителни. Но после, когато вече не беше останало непреровено кътче, аз ги изваждах от кутиите и ги гледах до самозабрава. Тези картички не ми говореха нищо, но Илиана ги беше получила отдавна, беше ги държала в ръка, те бяха пропити с нейното присъствие.