Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 59

Мавродин спря да говори и се прокашля. Започна да трепери и потупа ръцете си, за да ги раздвижи.

— Стана студено — каза. — Не искаш ли да влезем? Сега нощите вече не са така топли.

Другарят му го последва, без да каже и думичка. Спря се на прага, докато Мавродин с присвити клепачи и запалена клечка кибрит търсеше лампа.

IX

Мавродин полегна уморен на леглото. Остана няколко мига неподвижен, опрял глава на ръцете си, с притворени очи. Но си даде сметка, че не беше поканил приятеля си да седне, и му посочи плетения стол. Едва тогава забеляза колко развълнуван беше Хаснаш. Лицето му се беше променило; беше се състарил, сега профилът му беше по-мрачен, а бузите изпити.

— Да не би да ти се спи? — попита го той.

Хаснаш поклати глава и все пак скри погледа си. Седна на стола и автоматично си запали цигара.

— Искаш ли кафе? — попита отново Мавродин.

— С удоволствие.

Приближи се до масата, сипа спирт и запали спиртника. Дълго гледа как горят сините пламъци. Хаснаш продължаваше да чака все така с нетърпение да продължи разказа си.

— Ще пропилеем нощта — каза рязко Мавродин, — а утре ще трябва да станем в ранни зори. Но на мен не ми се спи…

— Нито пък на мен — каза приятелят му бързо. — Тази твоя… история…

Искаше да добави „странна“, но се възпря. Зачака и той кафето да заври, както и Мавродин да започне отново да разказва.

— Странното е, че и аз преживях нещо подобно — добави той след ново мълчание.

Мавродин не го чу. Сякаш сините накъсани пламъци го бяха отнесли някъде далеч. Събуди го клокоченето на джезвето.

— Може би щеше да е по-подходящо да направя чай — каза той, докато сипваше кафето в чашите. — Нощите са доста студени сега…

Сложи подноса с кафето на леглото. Запали си нова цигара. После запази мълчание за дълго, само от време на време разтъркваше ръцете си.

— … Не я намерих никъде — поде той по-късно. — Александру ми сподели след време с какъв страх разгръщал вестниците всеки ден, за да не би случайно да прочете за самоубийството на Илиана, за това, че някъде е намерено тялото на непозната жена. Знаех, че има брат, но не ми беше известно в кой град живее. Александру ми каза, че е пристрастен картоиграч и че често сменя градовете, в които живее, за да се отърве от кредиторите си. По-късно го намерих, но беше напразно. Не знаеше даже, че Илиана ме е напуснала. Но така или иначе беше свикнал да не получава вести от нея месеци наред… Тогава си помислих, че е заминала в чужбина. Но всичките ми проучвания показаха, че не беше издаван паспорт на нейно име, нито пък паспорт със снимка, която да прилича на нейната. Писах и до румънската легация в Берлин. Но отникъде никакви вести, никакви насоки…

Първите нощи, прекарани в самота, бяха ужасяващи. Откривах я навсякъде: седнала на края на леглото, спомнях си колко често беше стояла и ме бе слушала, обхванала страните си с длани; през тази врата беше влизала винаги усмихната, виждах я непрекъснато застанала до прозореца. Почти ме беше страх да се прибирам нощем у дома, да заварвам празното легло, което бяхме делили, да виждам закачения й на закачалката до огледалото дъждобран. Почти през цялото време през онези зимни седмици стоях у Александру. И се надявах непрекъснато; надявах се лудо; не можех да повярвам, че Илиана си е отишла окончателно. Понякога, когато се разхождах по улиците с наведена глава, усещах как изведнъж ме залива някаква емоция, топло безпокойство, което разтапяше дъха ми: ами ако Илиана беше сега някъде пред мен, на няколко стъпки, и ако вдигнех очи и я видех? Беше ме страх да вдигна поглед от земята. Удължавах колкото се може повече тази паника и надежда. Беше едновременно горчиво и приласкаващо страдание, от което не исках да избягам. Когато след множество колебливи стъпки вдигах рязко глава и се оглеждах като замаян във всички посоки, дневната светлина ми се струваше помръкнала, а светът — неуютен и безсмислен…