Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 57

— Защо не казваш нищо? — попита ме отново.

Направих последно усилие:

— Ти знаеш всичко, което бих могъл да ти кажа…

— Харесва ми да те слушам, когато говориш…

Бях безсилен. Склоних глава на коленете й и Илиана започна да милва косата ми отнесено.

— Поработи ли, докато беше сам? — попита ме много тихо.

Обзе ме ужасно огорчение. Как бих могъл да стоя и да работя, докато тя беше в клиника…

— Страдах от безсъние — само това й казах.

— Трябва да работиш — настоя. — Трябва да се събудиш от този сън…

Искаше ми се да я прекъсна, да й кажа колко зверски ме заболя от нейните думи, но Илиана обхвана главата ми с длани и продължи:

— Знаеш ли, и аз мислих много за теб, докато бях сама. Каква егоистка бях преди това… Исках да те имам само за себе си… Това е абсурдно!… Ти не си като останалите хора, не си като нас… Жената на майстор Манол е жертвала себе си, вградила се в основите на строежа, а аз се боях от някаква толкова по-дребна жертва…

Говореше с толкова угаснал глас, че си мислех, че ще избухне в плач. Но тя запази гладкостта на изказа си. Разбрах, че отдавна беше подготвяла този отговор, че го беше изговаряла много пъти в клиниката. Усещах как треперещата й ръка милва косата ми.

— Трябва непременно да сложиш ред в живота си — продължи да говори със същия тон. — Ти нямаш право да се загробваш така до мен…

Изтръпнах. Усещах, че наближава нещо ужасно.

— А нямам ли аз правото да бъда щастлив? — попитах.

Илиана прехапа устната си и тогава само за миг очите й се замъглиха. Но после победено наведе челото си.

— Вече не зная… — прошепна.

На следващия ден се зае да организира живота ми. Отложи, без никаква причина, заминаването ни, приготовленията за сватбата ни. Интересуваше я повече какви планове имам за книгите си, помоли ме да й позволя да прочете ръкописите. Трябваше да я послушам. Никога не я бях виждал толкова напълно потънала в проучването и разбирането на моите произведения.

— Вече няма да съм милостива с теб — казваше ми усмихната. — От сега нататък трябва да довършиш всичко, което си започнал…

Но аз бях неспособен да напиша и една страница. Но за да я успокоя, се преструвах, че нанасям поправки по ръкописа си, и всеки следобед се затварях за няколко часа в кабинета, за да препрочитам страниците, писани преди толкова месеци. Мислех обаче за пътуването, което Илиана непрекъснато отлагаше, за изпълнените с любов нощи, които знаех, че ще открия отново веднага след като заминем от Букурещ.

Отпразнувахме сами годишнината от срещата ни. Затворихме се вкъщи и Илиана тогава ми се отдаде пак така страстно, както отдавна не го беше правила. Сякаш искаше завинаги да ме запази до себе си — растящ в нея, подхранван от нейната кръв и нейния дъх…

На следващия ден имах няколко дълги лекции в университета. Бях успял да я убедя, че е по-добре да заминем дори и само за месец, защото иначе ще ми е трудно да работя. Затова се заех с намирането на пари за пътуването и приготвянето на документи за сключването на граждански брак. Върнах се вкъщи вечерта уморен. Учудих се, че не ми отвори вратата, както винаги, когато чуеше стъпките ми по стълбите. Помислих си, че може да й е станало лошо. Потърсих ключа и си отключих. Нямаше я на прага, нито в нашата стая. И въпреки това не ме беше предупредила, че може да излиза някъде, не си спомнях нищо такова. Свалих връхната си дреха леко разочарован. Запалих си цигара и отидох в кабинета. Мислех си, че би се зарадвала да види, че работя, когато се върне от града. Зърнах почерка й върху един плик. Сигурно ми беше оставила бележка къде е отишла. Отворих плика и за известно време останах без дъх, вкаменен. В плика имаше четири дълги страници, изписани до последния ред.