Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 56

Дойдох на себе си едва след като Илиана се прибра. Ходих да я виждам непрекъснато през последните дни. Беше отслабнала много, а вътрешното преживяване на случилото се я правеше още по-бледа. Обикаляше стаята ни, сякаш беше отсъствала от дома ни месеци наред. Целуна ме развълнувана, зажадняла за мен, но въпреки това през цялото време беше обзета от огромно безпокойство. Искаше непрекъснато да бъда до нея, да усеща винаги топлината на ръката или дланта ми. Почти не искаше да излиза от къщи. А мен пък ме потискаха онези помещения, в които страдах толкова много от самота, където толкова много пъти я зовях в мислите си. Приготвихме се за тръгване. Отказахме се да ходим в Предял. Нямах търпение да преминем границата възможно най-бързо и да я преоткрия. Все пак исках да се оженим преди заминаването. Когато й споделих това, въпреки че се усмихна топло и с благодарност и ме прегърна, аз усетих, че новината не я зарадва така, както се бях надявал.

— Не се ли радваш, че ще бъдеш моя съпруга? — попитах.

— Че не бях ли и досега? — отвърна ми тя. — И като че преди бях нещо повече…

Изрече първите думи съвсем естествено, а после изведнъж избухна в плач и отчаяно ме прегърна.

— Какво ти е? Какво ти е? — питах аз като глупак и я целувах.

Не ми отговаряше. Усещах само изплашените й ръце да се затягат около мен и сърцето й да бие лудо.

— Знам за какво си мислиш — рекох. — Но от сега нататък, ако и ти искаш…

Запуши устата ми с дланта си, разтреперана.

Погледнах я учуден. Помислих, че не иска да си припомня…

— Прости ми — казах и целунах ръката й.

— Ти трябва да ми простиш…

Това бяха нейните обичайни думи всеки път, когато й исках прошка, и затова не се разтревожих от тях.

Вълнуваше ме само безкрайната й любов, голямата й нежност.

— Ще можеш ли наистина да ми простиш? — поде отново тя. — Сега съм такава, каквато ме искаше ти: чиста…

Не разбирах. И въпреки това отново ме обзе безпокойство. Боях се да питам повече. Но Илиана искаше да ми каже всичко докрай.

— От сега нататък няма нужда се боиш от мен — каза с поугаснал глас.

— Може би по-нататък — казах аз замислен.

Поклати глава. Очите й горяха, погледът й доби концентрация, която ме притесни.

— Сега имам само теб — добави тя. — Трябва да ме обичаш много, много, до края…

Искаше ми се да й кажа една-единствена дума, изпълнена с обич, да я погаля, да разбере колко изцяло неин бях. Но не можах да промълвя нищо. Само я гледах. Повтарях си: може би по-късно… Но тя беше поклатила отрицателно глава. Припомних си, глупашки, както винаги се случваше, рефрена от „Гарванът“ на Едгар Алън По „Nevermore“. Гледах я, а постепенно започнах да не я виждам.

— За какво си мислиш? — попита ме тя. — Защо избяга от мен?

— Не съм избягал — излъгах.

Но не можех да се концентрирам, да й кажа онази любовна дума, която очакваше. В главата ми непрекъснато се въртеше рефренът „Никога“… И в същото време някаква надежда проблясваше: може би се лъжеше…