Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 43

— Струва ми се, че мъдрият пророк Давид беше казал, че по повърхността на морето и по тялото на жената не могат да бъдат оставени следи…

Слънчевата светлина я заливаше, кожата й беше потъмняла и цялото й тяло дишаше бавно, почти недоловимо. А аз се опитвах да открия следи, доказателства, в този живот, който течеше ритмично, без пречки, без крайъгълни камъни, без време…

Друг път, когато останахме само двамата в лодката след непрекъснатите ухажвания на групата младежи, й казах:

— Какво криеш вътре в себе си, че излъчваш толкова силно привличане? Когато се запознахме, бе просто хубава и уравновесена жена, стоеше в един ъгъл и гледаше всички с уморена усмивка. Тогава никой не предполагаше, че душата и тялото ти са толкова съвършени, че могат да бъдат толкова съвършени. Аз бях твоето откровение, аз ти помогнах да откриеш себе си. До определена степен ти си мое произведение. Ако не ме беше срещнала, щеше да си живееш в посредствени форми, в личинков стадий. Която и да била друга твоя любов би била неуспешна. И не би могла да познаеш това сливане, което се получи между нас, тук, на земята…

Със затворени очи, полегнала на слънце, на няколко крачки от границата, която очертаваха вълните, тя ме слушаше примирена, с тъжна усмивка.

— Ами ти? — прошепна ми тя по-късно. — Ти би ли могъл да познаеш друго такова сливане?

Изведнъж при мисълта за щастието, което можех да изгубя всеки момент, ме обзе огромно съжаление към мен самия и останах безмълвен и загубил всяка сетивност. Никой от нас не каза нищо повече. Само слушахме неуморните вълни.

… Последния ден в Специя прекарахме на същия този отдалечен, скалист плаж. Пристигнахме там с поклащащата се лодка и не се отдалечихме много от брега. Съблякохме се веднага, за да се гмурнем в морето. Правихме плаж между две червеникави и грапави скали. Мисълта за отпътуването ни изведнъж ми напомни, че по това море е плавал Шели през последната година от живота си. Приближих се до Илиана и я попитах:

— Спомняш ли си как е умрял Шели? На осми юли 1822 година той се качва на шхуната си и отплава за Леричи заедно с приятеля си Хънт…

Развълнуван й разказах цялата история, и то защото бях живял по тези места толкова великолепни дни, а се бях оставил да ме мъчи демонът на съмнението и ревността и съвсем бях забравил за смъртта на Шели. Съдбата на поета отново ме върна в моя свят, в нашия свят. Колко голям глупак бях — през всички дни да оставя този пейзаж, пропит с величествена красота, да отмине покрай мен!… Илиана ме слушаше все по-внимателно. При онази ослепителна дневна светлина смъртта ми се струваше нереална; колкото и проникновено да се взирах в необятното море, не можех да почувствам смъртта, небитието.

Илиана беше забравила подробностите — как шхуната, на която се возел Шели, била видяна за последен път край Виареджо и после се загубила в гъстата черна мъгла на лятната буря. Дълго след това тялото на Шели било изхвърлено на брега и идентифицирано по томчето на Софокъл и поезията на Кийтс, които носел в джоба си. После трупът му бил изгорен, а негов приятел извадил сърцето му от кладата…