Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 41

Тези събития не ми дадоха мира цяла седмица. Вървях по улицата и се питах дали в миналото й не се крие нещо чудовищно, дали извън онази голяма любов не беше преживяла и други събития и драми, за които никога не бе имала куража да ми говори.

Както винаги мислите ме отвеждаха по абсурдни и смехотворни пътища. Ето например питах се дали моята Илиана не е била шпионка по време на войната, без въобще да си давам сметка, че тогава тя не е била на повече от четиринайсет-петнайсет години. Мислех си също, че е замесена в кой знае какви интриги и шантажи или пък че някога даже е била в някое кабаре в чужбина. Защо не искаше да види отново Южна Франция и защо знаеше толкова много немски песни?! Понякога с изумление се сещах, че Илиана знае много неща: подробности от живота на някой човек, чието име случайно споменавах, или пък хиляди точни неща, свързани със спорта и дори с финансите. Но тогава, на място, всички тези подробности не ми се набиваха на очи, понеже познавах нейната интелигентност и знаех, че е работила във важна легация. Но всеки път, когато ме обземеше ревността, всички те се струпваха като отрова в мен.

… Отърсих се от лудостта на ревността едва няколко дни преди заминаването. Видях я как ме гледаше, докато четях, и в погледа й имаше толкова много обожание и неподправена обич, че усетих как ме залива огромно спокойствие…

… И въпреки това пътуването, което очаквахме като някакво откровение, можеше да се провали заради такава глупава подробност. Но кой, между другото, не е наясно, че в любовта не съществува крайна сигурност, че това елементарно нещо — чувството, че си обичан — трябва непрекъснато да бъде проверявано — защото едно-единствено съмнение, една-единствена грешка — и всичко бива разрушено от лудостта и отвращението? Цели седмици и дори месеци ние живяхме в непрекъснат екстаз и понякога даже бях убеден, че нашето сливане е истинско чудо, което само няколко двойки на този свят са преживели така пълноценно. И въпреки това у мен не оставаше и частица чист и непоколебим спомен от онова небесно откровение, когато поради някакви глупави причини съмнението се прокраднеше в сърцето ми. В такива адски мигове съдех любимата си така, както всеки умопомрачен мъж осъжда жена, с която е преспал една нощ — със същата жестокост, със същия цинизъм, със същата лудост…

Първият ден беше за нас като откровение и то настъпи веднага, щом прекосихме италианската граница. Стояхме, прилепили глава до глава на прозореца, без да говорим. Нямаше друг пейзаж, в който да се чувстваме така слети. Пристигнахме във Венеция вечерта. Стори ми се, че никога дотогава не бях виждал такова възхищение, изписано върху лицето на Илиана. Мислех си, че ще е уморена, въпреки че бяхме починали една нощ в Триест. И едва на следващия ден забелязах, че нетърпението й нарастваше, беше трудно да го владее. Не беше спокойна и аз усещах присъствието й само в музеите и катедралите. През „Сан Марко“ премина отнесена и вцепенена, сякаш изведнъж я беше обзела умора. Попитах я какво има.

— Вече съм била тук веднъж — трудно призна тя. — Но тогава не видях музеите…