Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 42

Нито църквите, подразбрах аз. Затова понасяше само тях. Затова беше изтръпнала разтревожено, когато й предложих да прекараме няколко дни на Лидо.

— Там е изнервящо — отвърна. — Пълно е с чужденци, със снобизъм…

Разхождахме се двамата мълчаливи. После аз рязко се отправих към спирката на корабчетата.

— Хайде да приготвим багажа си — казах. — И да тръгнем с първия влак…

Направих няколко крачки напред. Тя се затича след мен, настигна ме, хвана ме за ръката и без да се притеснява от хората наоколо, обхвана лицето ми с длани и ме целуна.

Същата нощ заминахме за Пиза. Миналото й отново ме измъчва няколко дни. Но този път ревността по-скоро подхранваше гордостта ми. И задушавах Илиана с милувките си, с убийственото си присъствие. Усещах как се бори, за да се отърве от тази болезнена, тъмна страст, и постоянно се опитваше да открие нашата любов, каквато беше преди — светла и спокойна. Отседнахме за една седмица в Специя. Намерихме закътан пансион, почти на брега, и всяка сутрин се отправяхме да търсим възможно най-отдалечените места за плаж с една лодка. Изненадващото е, че не ревнувах, когато виждах мъжете да се заглеждат по Илиана. Имаше една група млади англичани, които почти ни преследваха, но най-вече един висок рус мъж, с обгоряла от слънцето кожа, облечен винаги с бял панталон и със синя риза с навити ръкави. Сякаш някаква непозната магия го беше привлякла към нас, сякаш усещаше, че любовта ни е разяждана от смъртоносна отрова и че във всеки един момент тази жена, която го беше развълнувала толкова много, би могла да се освободи от оковите на връзката и да побегне сама по света. И наистина очите на Илиана издаваха голямо безпокойство, изтощителна битка със самата себе си, а страстта на нощите я измъчваше, без да й носи успокоение. Срещата на телата ни сега беше блуждаеща; и двамата, обладани от безнадеждна и трескава лудост, търсехме да преоткрием онзи екстаз, който преди ни свързваше по такъв съвършен начин. Може би мрачната самозабрава на „пропадането“ придаваше на лицата ни онзи блясък, който привличаше и вълнуваше другите.

Във всеки случай не погледите на другите мъже, отправени към Илиана, ме измъчваха. Не ме беше страх от живите, тук присъстващи мъже. Гордостта ми беше опустошавана от мисълта за онзи непознат любовник, който е бил с нея преди мен. Питах се защо ли Илиана не можеше да понесе да бъде отново във Венеция. Какви ли екстази и наслаждения бяха познали те двамата в онзи град? Дали това бяха тайни, до които аз никога нямаше да мога да достигна, дали щяха да останат завинаги заключени за мен? И тогава се опитвах с всички сили да я накарам да забрави миналото — което ми се струваше, че тя непрекъснато пази непокътнато в сърцето си — опитвах се да надмина него, онзи, непознатия, който й беше показал почти всичко преди мен: любовта, екстаза, пейзажите…

Понякога достигахме до пусти места и оставахме само двамата голи сред скалите или пясъка и под лъчите на слънцето. Тогава съзерцавах безупречното й тяло, разцъфтяло от прелестна зрялост и напоявано от пълната ми със страх обич. Гледах я и й казвах, наполовина на шега и наполовина разяждан от голяма тъга: