Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 44

Тогава Илиана ме погледна неспокойно. Не ми позволи да продължа. Сви се трепереща до мен и потърси устните ми… Като че ли усещането на смъртта беше събудило цялото й същество, до последната фибра; тогава пак я почувствах зажадняла за мен, за моето тяло, топлина, дъх, изплашена от самотата… Трудно се съвзе от екстаза на онази прегръдка. Понесох я гола на ръце към морето, погрижих се да я събудя с целувка, потопих глезена й във водата. Бризът развяваше пълната й с пясък коса и не знам каква сила се вля в това изнурено тяло от солта заедно с вкуса на морето.

Коленичих във водата и държах главата й на рамото си. Изчаках така да дойде на себе си, да се събуди…

След това заминахме за Флоренция и изкарахме онези два месеца в Италия като наистина перфектна двойка.

Илиана започна да учи италиански, докато бяхме в Рим и често излизахме по Виа Марчела, тя носеше книга, от която си вадеше думи, а аз бележник, в който напразно се опитвах да си водя записки. Понякога се улавяхме как се гледаме крадешком и тогава избухвахме в смях. И двамата бяхме доста лениви, застанали един до друг, не можехме да правим друго, освен да се търсим с поглед и да се целуваме. Вечерите се прибирахме, хванати за ръце като годеници, и докато се качвахме по стъпалата към стаята си, усещахме как настръхваме от любовно нетърпение. Непрекъснато копнеехме един за друг. А тя успяваше да заспи едва късно през нощта, склонила глава на гърдите ми.

И при все че бяхме напълно отнесени от омаята, нейният разсъдък си оставаше непокътнат. Спомням си, че докато седяхме двамата покрай пътя, облегнати на стената на една вила във Фиазоле, й споделих, че бих искал да напиша история, чието действие да се развива там. И двамата тогава бяхме опиянени от светлината, от разцъфтелите полски цветя сред тревите и небето.

— Не — прекъсна ме Илиана, — няма да можеш да пишеш за тези неща…

Завъртя голата си ръка, за да обхване с нея колкото може от заобикалящата ни красота.

— … Ще изглежда изкуствено и ще прилича на романите на Габриеле д’Анунцио…

Започнах да се смея и потърсих ръката й, за да я целуна. Беше права. Никога не бих могъл да пиша за подобни неща…

VII

Прекарахме онази дълга и красива есен в непрекъснати обиколки из Букурещ. Аз съм сред малкото букурещяни, които познават и обичат града си. Тръгвахме малко преди залез-слънце и търсехме улички, по които още не бяхме минавали, спирахме се задълго пред някои къщи, откривахме нови махали, квартали, изникнали за една нощ, преоткривахме любимите си кътчета, малките, забравени от Бога обществени градини или пък самотни алеи с розови храсти и грамофончета. Две седмици бродихме само из Котрочен. Спирахме се на къщи, в които ни се щеше да живеем, гледахме как яворовите дървета по някоя улица изчезват и попадахме отново на тях в противоположния край на квартала, наблюдавахме най-вече как угасва тучната зеленина и как ден след ден нахлуват жълтите, оранжевите и огненочервеникавите нюанси на есента.