Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 45

Илиана беше неуморна и се ориентираше безпогрешно. Тя познаваше града по цял куп конкретни подробности, които фантазията й подреждаше по всевъзможни начини. Някои от кварталите разпознаваше отдалече по специфичното им ухание, според по-голямата или по-малката яснота на въздуха. Харесваше й например новият квартал, който се издигаше между улица „Фоишор“ и статуята на Паке Протопопеску, и във вечерите, в които бяхме наблизо, тя ме улавяше за ръка и ме подканяше:

— Хайде да минем по улица „Димитрие Ончул“ по това време там някой винаги прави омлет и го прави много добре…

Струваше й се, че няма друго място, където небето да е толкова близо, както на хълма Котрочен, а около Университета се разхождахме безброй вечери, защото там миришеше силно на бъз и билки. Имаше и улици, обитавани от множество котки; не пропускахме, разбира се, и онзи квартал до Военната болница, където прислужниците излизат рано на портата, като че всеки път по залез-слънце е неделя. Мислех си, че след като е отсъствала толкова години от Букурещ и след като беше видяла Италия, градът би я потискал и тя непрекъснато би си спомняла за местата, които беше обходила наскоро. Но Илиана се научи да обича Букурещ също като мен. Откриваше го ден след ден, влюбена в меланхолията на залезите му, в неестествената яснота на небето му, в старите му проядени от дъжда тротоари, по които стъпките отекваха тъжно и самотно. Има толкова много нюанси на лилавото, на сивото по някои сгради, а тропотът на конете от файтоните се разлива така ясно по калдъръма, че сърцето ти се свива при мисълта, че тези острови на меланхолията и тишината някой ден ще изчезнат, погълнати от голямата река.

Срещахме малки градини, съхранили до късно лятото, и оставахме да ги погледаме. Дивата им избуялост сега беше почти пречистена от есента; димът от скарите и суровото месо по тях изглеждаха по-малко брутални в спускащата се със странна меланхолия и носеща прохлада вечер. И онази натежалост от плодове, изобилие от грозде и сливи и носещото се навсякъде ухание на шира, на младо вино, които пазеха дивите извънградски благоухания. Понякога се разтапяхме от тъжен копнеж по улиците с обърнатите на тротоарите бъчви, с кошовете и щайгите, изнемогващи от натежалите плодове. Илиана имаше странна слабост към всички тези кътчета, изпълнени с магията на есента. Разбирахме се чудесно, защото и двамата обичахме тайните на града, обичахме дори и пазара „Обор“, където прахът миришеше толкова силно на дунавските полета… Обичахме Дъмбовица със зелените й брегове, изпъстрени само от жълти цветчета, а когато се приближавахме до фабриките „Льометр“, бариерата ни подмамваше с мириса на изгорял боклук, в който все пак се усещаше полъхът на неизораното поле извън града…

Към средата на октомври обаче отново ме обзе безпокойството. Няколко дни мъгла и дъжд, витрините с току-що излезли книги, литературните списания, които започнаха да излизат отново, всичко това ме връщаше към стария ми свят и пак събуждаше задрямалите ми амбиции и носталгии. Като се изключи краткият интервал в началото на пролетта, не бях писал почти нищо от много дълго време. Дотогава бях свикнал да работя най-малко четири месеца, а през останалата част от годината четях, водех си записки, посещавах определени кръгове, ходех на театър, срещах някоя нова жена или се разделях с друга. Бях живял, както се казва, свободен живот на млад писател. Илиана още от самото начало ме отведе в друг свят и ако се бях отказал, без почти да осъзная, от толкова много навици и контакти, то първите дни на дъждовната есен събудиха у мен непреодолима жажда да пиша. Още преди това знаех колко ужасен е този труд за мен. Знаех, че ще остана затворен у дома дни и нощи наред, щях да пропилявам младостта си, да се изтезавам, вечно недоволен от това, което пиша. Това не беше първата ми книга и познавах много добре всички етапи на творчеството; тъй като след това първоначално безпокойство, след пълната изолация от всичко наоколо, следваше да ме обземе френетичната жажда да пиша, която обаче след първите дни на работа угасваше. Към края, когато книгата трябва да бъде завършена, работата ставаше изнурителна. Вече не изпитвах никаква радост от ръкописа и моментът, в който трябваше да седна на масата за писане, ме потискаше. И същевременно с това магията не можеше да бъде разкъсана; ставах роб на собственото си въображение и със съпротивата на цялото си същество — което се бореше срещу това безславно изтощение — в края на краищата се подчинявах. И тогава прекарвах колкото се може повече време прегърбен над листовете; оставах така до крайно изтощение. Защото единствената ми надежда беше да завърша книгата възможно най-бързо, да се отърва от тази обсесия, да стана отново свободен, млад, здрав…