Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 40

— Ти си виновна — прошепнах. — Никога не ми беше казвала, че имаш брат… Никога нищо не си ми казвала за живота си преди, за миналото си…

Надявах се, че поне този път ще сподели всичко с мен, ще ми разкаже всяка подробност от живота си. Усещах я как се бори с тайната, как я изкушаваше пълната и цялостна изповед. Но в края на краищата устоя. Каза ми само, че майка й се омъжила повторно една година след смъртта на баща й, но че живяла много кратко след това. От втория й брак се родило момче, а майка й починала по време на раждането. Тя рядко се беше срещала с този свой природен брат. Каза ми, че е умопобъркан, и не пожела да добави нищо повече.

Повярвах й. Очите й, болката и любовта й трудно можеха да ме излъжат. Но след тази случка у мен остана много неприятно усещане. Искаше ми се да заминем възможно най-бързо извън страната, да можем отново да се преоткрием. Срещата с природения й брат и отказът й да ми разкаже повече подробности ме разяждаха отвътре, без да го съзнавам. Тогава тя ми каза:

— Всички тези неща са мъртви за мен. Аз нямам никакво минало, не си спомням нищо…

И въпреки безкрайната искреност на признанието й у мен се рояха най-различни мисли, които подхранваха ревността ми. Мислех си — защо ли всичко трябваше да е мъртво, за да може да го понесе по-лесно ли? Това би означавало, че животът й преди е бил ужасен, че любовта й е била побъркваща. Защо ли не срещам нито един свидетел на нейното минало? Къде ли беше живяла, за да не остави никаква следа? Сред вещите си имаше няколко кутии, пълни с писма, и веднъж, когато останах сам у дома, ме обхвана налудничавото желание да счупя капаците им и да изчета написаното. Трудно се въздържах… Тогава й казах:

— Тази твоя инатливост на фатална жена, без семейно положение…

Помислих, че ще ми отговори. Но тя наведе очи и замълча.

— Можеше поне да изгориш последните документи — казах, като й посочих кутиите.

Тя стана и отиде до етажерката, без да пророни нито дума. Показа ми един ключ.

— Това са само писма от приятелките ми в Берлин — изрече. — Да ти ги покажа ли…

Усетих брутален гняв към себе си, към глупостта си, и това ме подразни. Излязох от стаята.

— Благодаря, не се мори повече — изрекох остро.

Когато след няколко часа излязох от кабинета си, я заварих така, както я бях оставил. С ключето в ръка, седнала на стола, другата й ръка бе залепена за челото, а погледът угаснал. Започнах да съжалявам за всичко, което бях направил. Приближих се до нея. Чу стъпките ми и с усилие извърна глава. Лицето й беше ужасяващо бледо и уморено. Все пак се опита да се усмихне.

— Прости ми — казах.

— Ти си този, който трябва да ми прости — отвърна, пое ръката ми и я целуна. — Аз съм виновна.