Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 39

Никога после не ми позволи да я питам каквото и да било, свързано с онези нощи…

Върнахме се в Букурещ на третия ден на Великден. Бяхме решили през май и юли да заминем извън страната. Дотогава бях пътувал сам или с някоя временна приятелка. Този път си бях обещал да посетя нови градове и да преоткрия вече посещаваните с Илиана, чието присъствие щеше да ги промени. Не исках да ходим в Германия, тя беше живяла там толкова години и познаваше страната така добре. Искаше ми се да види определени пейзажи за първи път заедно с мен. Всичко, което беше преживяла, обичала или харесвала, преди да я срещна, ми беше чуждо, неприятно. Мразех например Берлин, където тя беше живяла четири години и където вероятно е имала приятели и приятни изживявания, които аз не познавах. Щеше ми се да заминем за Южна Франция, но тя не одобряваше идеята. Казваше, че не й харесва, не я интересува, и добавяше, че освен това там е пълно с много уморени хора, с твърде много старци…

Тогава решихме да се спрем на Италия. Седмица преди да заминем, на връщане от града видях Илиана пред мен на тротоара с висок, тъмнокос младеж. Говореха много разпалено, почти се караха. Когато ме видя, за миг я разтърси тревога, а след това страните й пламнаха. Останах вкаменен на тротоара. Тя направи няколко крачки към мен, като принуди непознатия младеж да я последва.

— Позволи ми да ти представя брат си — изрече с твърд глас. — Човек, който ме вижда веднъж годишно и при срещите ни прави всичко възможно да ме вбеси…

Младежът стисна ръката ми силно засрамен. Илиана ме представи с „моя приятел“, но мисля, че не използваната формула го беше извадила от равновесие, ами нашата среща. Както и мен впрочем. В първия момент, когато я зърнах до младия непознат, на няколко крачки пред мен, всяка яснота се изгуби и в този миг усещах живота си напълно безсмислен. Гледах ги зашеметен. По тази причина опитах да се вкопча в надеждата, че той наистина беше неин брат и че нищо не е напълно загубено. И тогава, когато го огледах по-добре, ми се стори, че си приличат — същото леко удължено лице, същите огромни очи с влажен блясък. Измънках няколко думи.

— Аз ще ви оставям — прошепна брат й страшно объркан.

Подаде ръка и на двама ни, но беше засрамен и почти не ни погледна.

— И се опитай да бъдеш добро момче — извика му Илиана.

Беше възвърнала гласа и усмивката си. Колко добре умее да се преструва, мислех си, докато крачех бавно до нея. Завладя ме някаква ужасна умора, а към нея се прибавяха и безнадеждност, негодувание и отвращение.

— Какво ти е? — попита ме тя разтревожено.

— Тази история с брат ти… — подех аз. — Признай, че е доста глупаво скроена…

— Андрей! — извика тя и се спря на улицата, хапейки устните си.

Почти се изплаших, когато я чух, беше ме срам от няколкото минувачи, които учудено бяха извърнали глави. Но същевременно с това в душата ми започна да си прокарва път неуверена радост. Значи все пак може би беше истина. Викът й беше твърде искрен. И необичайната й бледост, и несъзнателното прехапване на устните. Хванах ръката й, но тя се възпротиви.