Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 38

— Така ще стане с всички — каза изведнъж през шепот.

Не знаех за какво точно мисли и затова й отговорих с няколко случайно хрумнали ми думи.

— Истина е, че умря сега — добави тя вяло. — И така ще стане с всички…

Никога не беше говорила за тази конкретна смърт. Това, което ме изненада, бяха обезнадежденият й глас, загубеният поглед, който потърси моите очи. И въпреки това се досетих, че не тъжната мелодия на опелото я беше изплашила така. В нейното тяло нещо се беше скъсало или смразило; защото тъгата и безнадеждността продължаваха да я владеят все така силно и след края на службата, когато се прибрахме у дома, и не си отидоха нито през нощта, нито на следващия ден. Предполагах, че за нея някой наистина беше умрял през онази нощ. Тайнството не я беше посрещнало там, в църквата. Скритите й сетива бяха научили от някакво друго място вестта за смъртта и тя я беше хванала неподготвена.

— Страх ли те е? — съвсем несъзнателно и глупаво я попитах.

Тя прошепна още по-развълнувана:

— Страх ме е да не умра сама…

Приближи се отново до мен. Беше жадна за моето конкретно присъствие. Но любовта й тогава беше чиста, безнадеждна. Заспа трудно; чувствах я до себе си на ухаещата на еньовче възглавница, усещах горещия й дъх и чувах дълбоките й въздишки. А после я обзе неестествено спокойствие, сякаш изведнъж животът я беше напуснал. Вероятно се беше заслушала с цялото си същество в гласовете на нощта, които аз не можех да доловя.

На следващата сутрин се събуди бледа, болнава. С наближаването на залеза започна да я обзема някакво необичайно безпокойство. Помислих, че у нея се е породил страх пред нещо непознато. Но все пак нямаше нищо странно в тази липса на спокойствие. През онази нощ чакахме да чуем приканващите ни на литургията камбани, докато се разхождахме по една поляна в края на селото. Все още беше доста хладно и затова крачехме плътно прилепени един до друг. Илиана говореше много малко тогава. После съвсем неусетно започна да се променя. Сякаш се събуждаше. И усетих как тялото й се раздвижва от някакво различно докосване, като че подхранено от по-гореща млада кръв. В момента, в който чухме камбаните, двамата бързо се спуснахме към селото. Движехме се почти без да го осъзнаваме. Пристигнахме в църквата малко преди запалването на свещите. Докато се придвижвахме напред, около нас започна да се чува: „Христос воскресе!“, тогава Илиана се спря, прегърна ме и ме целуна по бузите…