Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 37

— Ти не искаш да разбереш — отвърна ми тя. — И въпреки всичко, измежду всички, ти беше единственият…

Да, бях започнал закачливо да я тормозя, признавам си, и то по доста глупав начин: значи така, преди да се влюби в мен, ме беше сравнявала с други, беше ме избрала поради някои мои евентуални добродетели и тъй нататък. Но Илиана нямаше никакво настроение за шеги онази сутрин. Измъчено поклащаше глава. Плачът я беше разхубавил; сега беше по-бледа, уплашена, очите й бяха по-будни, а устата й пресъхнала. Тогава исках да я успокоя на всяка цена. Исках да й дам поне мъничка надежда.

— Още сме в началото на живота си, Илиана — започнах. — Очакват ни толкова много неща занапред. Или пък се боиш, че няма да мога да те обичам винаги, както сега?

Не ми отговори, само ме милваше по бузите усмихната. Повторих въпроса си огорчен.

— Не зная, обич моя — отговори тогава. — Това е нещо, което и ти не знаеш…

Усещах как и двамата затъваме в някаква неясна, мрачна и опасна зона и затова прекъснах разговора с обещание, но продължих да се усмихвам:

— По-късно, когато видим, че не можем да останем твърде дълго на небето, тогава…

Не ме остави да довърша. Целуна ме и пое дъха ми, потапяйки ме в безначалното си тяло…

Спря да разказва, уморен. Хаснаш продължи да стои така, обхванал главата си с длани, без да помръдне.

— Струва ми се, че не се чувстваш добре — попита Мавродин и направи опит да се изправи. — Ще ти го разкажа тогава някой друг път.

Хаснаш се противопостави, като нервно разтърси глава:

— Моля те, продължавай — отвърна той светкавично. — Нищо ми няма. Просто се бях замислил. И аз бях потънал в спомени… Това е всичко. Моля те, повярвай ми…

Лицето му се беше изострило, погледът му беше помътнял и развълнуван. Потърси табакерата си и запали цигара. Пръстите му потрепериха за миг, докато приближаваше клечката кибрит до цигарата. На тази краткотрайна светлина Мавродин зърна набразденото му чело. Хаснаш беше загубил трезвото си присъствие, което го беше впечатлило толкова силно. Устните му сякаш се бяха изкривили и изсъхнали.

— Моля те, продължавай — повтори той, когато видя, че Мавродин се колебае. — Имаше някои неща, които ме изумиха. Това е всичко.

— А да не би да ти е студено? Стана доста студено.

— Не, нищо ми няма.

Произнесе думите бавно, угнетено. Мавродин наведе челото си, кръстоса ръце и след като отдели известно време, за да подреди спомените си, започна да говори.

VI

Прекарахме великденската ваканция в едно планинско село. Отидохме заедно на богослужението на Разпети петък. Когато запяха опело Христово, Илиана наведе брадичка към гърдите си. Отдалечих се малко, за да я оставя сама. Предположих, че я бяха връхлетели различни безпокойства и емоции. Не мислех, че е много религиозна, макар че не бяхме разговаряли за Бог и за нещата, свързани с отвъдното. Казах си, че опелото й е напомнило за утринните служби от тъжното й детство и я е навело на обезпокоителната мисъл за смъртта. Но след няколко мига осъзнах, че тя плаче безнадеждно и цялото й тяло се тресе. Не я бях виждал да плаче от случката, за която ти разказах преди малко. Изглеждаше така, сякаш цялото й същество се беше раздробило под ударите на някаква голяма, нечовешка болка. Напразно запушваше устата си с носната кърпичка и обхващаше гърлото си с пръсти — по никакъв начин не успяваше да спре плача си. Хората наоколо я гледаха учудени, разчувствани и те самите от тази неугасима болка. Приближих се до нея и тя рязко хвана ръката ми; уплашено се вкопчи в нея и я сложи до сърцето си. Усещах конвулсиите на тялото й. Полекичка я изведох от църквата. Вървеше отнесено, с брадичка, сведена надолу към гърдите. Когато излязохме на двора, хладният въздух на нощта започна да я отрезвява. Разхождахме се дълго в мрака, без да говорим. Държах я близо до себе си и я галех.