Читать «Последна песен» онлайн - страница 174

— Не, разбира се. Защо мислиш така?

— Защото вече не се карате. Като с татко.

Тя забеляза уплахата в погледа му. Разбираше детинската му логика. А и с Ким наистина не бяха се карали, откакто се беше върнала в Ню Йорк.

— Мама е добре. Просто ни омръзна да спорим и престанахме.

— Честна дума? — изгледа я изпитателно Джона.

Рони го прегърна силно.

— Честна дума.

Месеците, прекарани с баща й, промениха дори отношението й към родния град. Едва след известно време свикна отново с него. Беше забравила безпощадния шум и постоянното присъствие на тълпите, как тротоарите винаги тънат в сянката на високите околни сгради и колко забързани са хората — дори в тесните квартални магазинчета. Не й се излизаше с приятели. Кейла я покани да се видят, но Рони отказа и тя така и не се обади повече. Винаги щяха да ги свързват общите спомени, ала отсега нататък приятелството им нямаше да е същото. Това я устройваше — Джона и пианото запълваха почти цялото й време.

Още не бяха докарали пианото на баща й в апартамента, затова Рони хващаше метрото до „Джулиард“ и репетираше там. В първия ден след завръщането си тя се обади на директора на колежа, който беше добър приятел на баща й. Извини се, че не е успял да дойде на погребението. Стори й се изненадан — и сякаш развълнуван — че я чува. Когато сподели, че обмисля дали да не кандидатства в „Джулиард“, той уреди допълнително прослушване и лично й изпрати всички документи.

Три седмици след пристигането си в Ню Йорк Рони започна прослушването с песента, която композираха с баща си. Класическата й техника беше малко позалиняла — три седмици не бяха достатъчни за представяне на високо ниво — но на излизане от аудиторията тя си помисли, че баща й би се гордял с нея. „Но пък — рече си, пъхайки любимата му партитура под мишница — той винаги се е гордял с мен“.

След прослушването свиреше по три-четири часа дневно. Директорът бе уредил да използва репетиционните на колежа и тя се захвана с нови композиции. Често си мислеше за баща си, седнала в репетиционната — същата, в която бе работил и той. Понякога по залез лъчите се прокрадваха между съседните сгради и хвърляха дълги ивици светлина по пода. Щом ги видеше, Рони си спомняше прозореца в църквата и слънчевите водопади, които я поздравиха в деня на погребението.

Постоянно мислеше и за Уил, естествено.

Най-често за лятото, а не толкова за кратката им среща пред църквата. Не беше го чувала оттогава. Коледа дойде и отмина и надеждата, че ще го чуе отново, започна да изтлява. Помнеше как той спомена, че ще прекара празниците отвъд океана, но дните се изнизваха без никаква вест и тя се мяташе между вярата, че я обича, и безнадеждността. Успокояваше се, че може би е по-добре, задето не се обажда. Какво всъщност щяха да си кажат?

Усмихна се тъжно, за да прогони мрачните мисли. Чакаше я работа. Съсредоточи се върху последния си замисъл — песен с кънтри уестърн и поп елементи — и си напомни, че е време да гледа напред, а не назад. Дори да не я приемеха в „Джулиард“ — макар директорът да спомена, че кандидатурата й е многообещаваща — знаеше, че бъдещето й ще остане свързано с музиката и някак си ще успее да се завърне към тази страст.