Читать «Последна песен» онлайн - страница 175

Телефонът й върху капака на пианото внезапно завибрира. Предположи, че е майка й, и протегна ръка да го вземе. Погледна към екрана и застина. Телефонът завибрира отново. Тя пое дълбоко дъх и го допря до ухото си.

— Ало?

— Здравей — каза познат глас. — Уил е.

Опита се да си представи откъде се обажда. Около него долиташе странно ехо, напомнящо летище.

— Сега ли слизаш от самолета? — попита тя.

— Не. Върнах се преди няколко дни. Защо?

— Просто звучиш особено — отвърна тя и сърцето й леко се сви. Прибрал се е преди няколко дни, а едва сега се обажда. — Как е Европа?

— Всъщност прекарах чудесно. С мама се спогаждахме по-добре, отколкото очаквах. Как е Джона?

— Добре е. Справя се… но му е трудно.

— Съжалявам — каза Уил и Рони отново чу ехото. Може би стоеше на задната веранда вкъщи. — Нещо интересно?

— Явих се на прослушване в „Джулиард“ и май се представих подобаващо…

— Знам — прекъсна я Уил.

— Откъде?

— Че защо иначе ще си тук?

Рони не схвана.

— О, не… просто ми позволиха да се упражнявам, докато пристигне пианото на татко — защото е работил тук и прочее… С директора бяха близки приятели.

— Надявам се, че не си твърде заета.

— Какво имаш предвид?

— Иска ми се да излезем през почивните дни. Ако нямаш други планове, разбира се.

Сърцето й подскочи.

— Ще дойдеш в Ню Йорк?

— Ще гостувам на Мегън. Да проверя как са младоженците.

— Кога пристигаш?

— Да видим… — Рони си го представи как се взира в часовника с присвити очи. — Самолетът кацна преди повече от час.

— Тук ли си вече? Къде си?

Уил не отговори веднага. Когато се обади отново, Рони разбра, че не го чува по телефона. Гласът му долиташе някъде откъм гърба й. Обърна се и го видя пред прага на репетиционната.

— Съжалявам — каза той. — Не устоях на изкушението.

Тя не повярва на очите си. Затвори клепачи и пак ги отвори.

Да, тук беше. Чудо на чудесата!

— Защо не ми каза, че пристигаш?

— Защото исках да те изненадам.

„Определено успя“, помисли си Рони. В джинси и тъмносин пуловер, беше също толкова красив като в спомените й.

— Освен това — обяви Уил — имам да ти съобщавам нещо важно.

— Какво?

— Първо трябва да знам дали си съгласна да излезеш с мен.

— Кога?

— През почивните дни, забрави ли? Ще излезеш ли на среща с мен?

— Да — усмихна се Рони.

Уил кимна.

— А следващата седмица?

За пръв път Рони се поколеба.

— Колко ще останеш?

Той закрачи бавно към нея.

— Ами… за това исках да поговорим. Помниш ли как ти разказвах, че „Вандербилт“ не ми беше присърце? Че искам да уча екология?

— Помня.

— Е, в колежа не приемат по средата на годината, но мама е в борда на „Вандербилт“ и познава този-онзи в другия колеж. Пусна в ход връзките си. Както и да е… В Европа разбрах, че ще ме приемат. Ще се прехвърля. Започвам следващия семестър.

— Добре… Браво! — колебливо го поздрави Рони. — Къде ще учиш?

— В Колумбийския университет.

Помисли си, че не е чула правилно.

— Имаш предвид в Ню Йорк?

Уил се усмихна широко, сякаш е извадил бял заек от цилиндъра си.