Читать «Последна песен» онлайн - страница 172

Рони си спомни вечерите в къщата на баща й, аромата, който долиташе от кухнята, и радостните възгласи на Джона, когато играеха покер на надлъгване. Призля й. Толкова сюрреалистична беше срещата им в този ужасен ден. Искаше да се хвърли в обятията му и да се извини за грубите думи на раздяла. Част от нея обаче — парализирана и смълчана от загубата на баща й, се питаше дали все още е онова момиче, в което се беше влюбил Уил. Много неща се бяха случили след края на лятото.

Пристъпи смутено от крак на крак.

— Как е във „Вандербилт“? — попита най-после.

— Както очаквах.

— Добре или зле?

Вместо да отговори, той кимна към колата под наем.

— Заминаваш у дома, нали?

— Самолетът излита скоро — тя отметна кичур коса зад ухото си. Стана й неприятно, че се държат така, сякаш са непознати. — Завърши ли семестъра?

— Не, изпитите са идната седмица. Връщам се довечера. По-трудно е, отколкото очаквах. Май ще се наложи да будувам няколко нощи.

— Скоро ще се прибереш за ваканцията. Две-три разходки по плажа и ще си като нов — усмихна се окуражително Рони.

— Всъщност родителите ми искат да ме водят в Европа веднага след изпитите. Ще прекараме Коледа във Франция. Смятат, че е важно да видя света.

— Звучи забавно.

Той вдигна рамене.

— А ти?

Тя отклони очи, в ума й неволно изникнаха последните дни с баща й.

— Май ще се явя на прослушване в „Джулиард“ — бавно рече тя. — Ще видим дали ще ме вземат.

За пръв път Уил се усмихна и Рони се припомни спонтанната му ведрост. Колко й липсваха веселието и топлотата му през безкрайната есен и зима!

— Браво на теб! Убеден съм, че ще се представиш отлично!

Неприятно й стана, че и двамата избягват същината. Беше толкова… лошо — след изпълненото с искреност и споделени премеждия лято. Пое дълбоко дъх, за да се овладее. Никак не беше лесно — чувстваше се безкрайно изтощена. Думите се изплъзнаха почти неволно от устата й.

— Искам да се извиня за всичко, което ти наговорих. Не мисля така. Бях излязла от кожата си. Не биваше да си го изкарвам на теб…

Той пристъпи към нея и протегна ръка.

— Няма нищо — отвърна. — Разбирам. Допирът му пробуди всички потискани чувства, крехкото й самообладание се изпари. Рони стисна очи да възпре сълзите.

— Но ако беше постъпил, както те съветвах, Скот щеше…

Уил поклати глава.

— Скот е добре. Осигури си стипендията. А Маркъс е в затвора…

— Не биваше да ти говоря така! — прекъсна го Рони. — Лятото не биваше да свършва така. Не биваше да се разделяме по този начин… Аз съм виновна. Не знаеш колко ме боли, задето те отблъснах…

— Не си ме отблъснала — меко каза Уил. — Трябваше да замина. Знаеш го.

— Но не си пишехме, не говорехме по телефона… Толкова трудно ми беше заради случилото се с татко, исках да те чуя, но знаех, че ми се сърдиш…

Разплака се. Уил я притисна в обятията си. Прегръдката му я успокои и същевременно я изпълни с тъга.

— Шшш… — прошепна той. — Няма нищо. Не съм ти се сърдил.

Тя се притисна по-силно към него, за да си припомни споделените през лятото мигове.