Читать «Последна песен» онлайн - страница 171

— Здравей, татко — промълви тя. — Знаех, че ще дойдеш.

Когато светлината избледня, Рони се сбогува мълком с баща си и стана. Обърна се и забеляза, че с Джона не са сами в църквата. До вратата, на последния ред седяха Том и Сюзън Блекли.

Тя обгърна Джона през рамо.

— Ще отидеш ли да кажеш на мама и Брайън, че идвам след минутка? Трябва да поговоря с някого.

— Добре — разтърка подутите си от плач очи той и се запъти към вратата.

Когато излезе, Рони тръгна към Том и Сюзън. Те се изправиха да я посрещнат.

За нейна изненада Сюзън проговори първа.

— Съжалявам за сполетялата те загуба. Пастор Харис ни каза, че баща ти е бил забележителен човек.

— Благодаря, че дойдохте — отвърна Рони и се усмихна. — Признателна съм ви и за всичко, което направихте за църквата. Доставихте огромна радост на татко.

Том Блекли сведе поглед и тя разбра, че е права.

— Трябваше да остане в тайна — измърмори той.

— Знам. Пастор Харис не ми каза. Нито пък татко. Но се досетих, когато те видях на строежа. Направихте истинско добро.

Том кимна почти срамежливо. Рони видя как очите му се стрелват към прозореца. И той бе забелязал нахлулата в църквата светлина.

Във възцарилата се тишина Сюзън махна към вратата.

— Един човек иска да те види.

— Готова ли си? — попита майка й, щом Рони излезе от църквата. — Закъсняваме.

Вперила поглед в Уил, Рони сякаш не я чуваше. Беше облечен в черен костюм и с по-дълга коса. Първата й мисъл беше, че така изглежда по-възрастен. Говореше с Галадриел, но когато видя Рони, вдигна пръст, сякаш помоли да отложат разговора.

— Само няколко минути още? — помоли майка си тя, без да отлепя очи от Уил.

Не очакваше да дойде, не очакваше да го види отново. Не знаеше как да тълкува присъствието му, не знаеше дали да се радва, или да скърби. Или и двете. Пристъпи към него и спря.

Не успя да разчете изражението му. Когато той тръгна към нея, си спомни как първия път, когато го видя, Уил сякаш се плъзгаше по пясъка. Спомни си как се целуваха на кея в нощта на сватбата на сестра му. И си припомни думите, които изрече на сбогуване. Обзе я буря от противоречиви чувства — желание, съжаление, копнеж, страх, тъга, любов. Толкова думи се блъскаха в главата й, ала откъде да започне сега, след всички изминали дни?

— Здравей.

„Иска ми се да съм телепат, за да разчетеш мислите ми“.

— Здравей — поздрави и той. Изучаваше лицето й, сякаш търсеше знак, но какъв — Рони не знаеше.

Не пристъпи към нея, тя също стоеше като закована.

— Дойде… — каза само, неспособна да прикрие удивлението си.

— Естествено. Съжалявам за баща ти. Той беше… чудесен човек — за миг сянка премина през лицето му и Уил добави: — Ще ми липсва.