Читать «Последна песен» онлайн - страница 164

Поклати глава и тръгна да изключи лампите в къщата. Онзи живот — върволица от купони, гимназиални клюки и свади с майка й — сякаш беше друг свят, съществуване, което бе зърнала само насън. Днес единствено разходките край брега с баща й, ритмичният порив на океанските вълни и мирисът на приближаващата зима изпълваха дните й.

И плодовете на Светия Дух — обич, радост, търпение, добрина, вярност, нежност и самообладание.

Хелоуин дойде и си отиде. Силите напускаха баща й с всеки изминал ден.

Спряха да се разхождат край брега, а сутрин, когато му оправяше леглото, Рони забелязваше стотици косъмчета по възглавницата. Болестта очевидно напредваше и тя премести матрака си в неговата стая, за да му помага, когато се наложи, и за да бъде до него колкото е възможно по-дълго.

Стив вземаше най-големите дози болкоуспокояващи, които организмът му можеше да понесе, но и те сякаш не бяха достатъчни. През нощта я будеха болезнените му стонове. Държеше лекарствата до леглото му и щом отвореше очи, той веднага се протягаше към тях. Сутрин Рони присядаше до него и го прегръщаше, докато медикаментите подействат и ръцете и краката му спрат да треперят конвулсивно.

Страничните ефекти обаче си казваха думата. Стив се олюляваше и Рони го подкрепяше дори когато се налагаше само да прекоси стаята — едвам го удържаше, въпреки че беше отслабнал много. Макар никога да не се оплакваше, в очите му се четеше разочарование от собственото му безсилие — сякаш то бе предателство спрямо нея.

Спеше по седемнадесет часа и Рони прекарваше дните самотно, четейки и препрочитайки писмата, които й беше писал. Още не бе разгърнала последното — идеята я плашеше — ала понякога го вземаше в ръце, опитвайки се да събере сили да го прочете.

Често се обаждаше у дома — или когато Джона се прибираше от училище, или след като са се навечеряли. Брат й звучеше примирено и Рони се чувстваше виновна, че му спестява истината за баща им. Но не биваше да го товари. Забелязваше, че и Стив се старае да разговаря с него, без да издава обзелата го слабост. После постояваше на стола пред телефона, изтощен до краен предел от усилието. Рони го наблюдаваше мълчаливо и мисълта, че може да направи още нещо за него, не й даваше мира. Само че не знаеше какво.

— Кой е любимият ти цвят? — попита тя.

Седяха до кухненската маса. Пред Рони стоеше разгърнат бележник. Стив се усмихна въпросително.

— Това ли те интересува?

— Това е първият въпрос. Има още много.

Той протегна ръка към бутилката с плодово мляко, която тя бе оставила пред него. Вече почти не ядеше твърда храна. Отпи от течността, за да я зарадва, а не защото изпитваше нужда.

— Зелено — отвърна той.

Рони записа отговора и прочете следващия въпрос:

— Кога за пръв път целуна момиче?

— Шегуваш ли се? — сбърчи лице той.

— Моля те, татко. Важно е.

Той отговори и Рони записа думите му. Успяха да приключат с една четвърт от въпросите, а до края на следващата седмица Стив отговори на всички. Рони отбелязваше старателно отговорите, невинаги буквално, но достатъчно подробно — или поне така се надяваше — за да ги запомни. Заниманието я поглъщаше, понякога се изненадваше, но като цяло заключи, че баща й отговаря на представата, която бе добила за него през последното лято.