Читать «Последна песен» онлайн - страница 14

Вече на кея, Рони остави полупразната чаша с газирана вода и яростно запопива блузата си със салфетка. Постигна нещо, ала салфетката се разпадна на дребни като пърхот снежинки.

Великолепно!

Защо не блъснаха другиго? Тя остана там — колко — десет минути? Какъв беше шансът да се обърне точно когато топката отлита извън игрището? И да държи чаша с газирана вода в тълпата, събрала се да гледа волейболен мач. При това без никакво желание не само да гледа играта, а и изобщо да бъде на това място. Едно на милион вероятно. С такъв късмет нямаше да е лошо да си купи лотариен билет.

Ами момчето, което я блъсна? Кестеняв симпатяга с лешникови очи. Всъщност отблизо й се стори далеч повече от симпатичен, особено с угриженото си изражение. Макар да беше част от привилегированата глутница, в онази наносекунда, когато погледите им се срещнаха, я бе завладяло странно усещане…

Рони поклати глава да пропъди налудничавите мисли от ума си. Явно слънцето поразяваше мозъка й. Доволна, че салфетката си е свършила работата, тя вдигна чашата с газирана вода. Посегна да излее остатъка, но тъкмо се обърна и чашата се блъсна в някого. Този път нямаше забавен кадър — газираната вода за секунда обля блузата й.

Рони застина, вперила невярващ поглед в блузата. „Майтап ли си правят с мен?“

Момичето — горе-долу нейна връстница — стискаше кутийка с „Кока-Кола“ и изглеждаше не по-малко изненадано. Беше облечено в черно, а гъстата тъмна коса обрамчваше с непокорни къдрици лицето му. Имаше поне по шест обеци на всяко ухо, някои от които с висулки във формата на миниатюрни черепи. Тъмният грим и черният молив за очи й придаваха почти дивашки вид. Докато ручейчетата от газираната вода попиваха в блузата на Рони, почитателката на готиката махна с кутията към разрастващото се петно.

— Не си голяма късметлийка май.

— Нима?

— Е, поне възстановихме симетрията.

— О, майтапиш се значи?

— По-скоро остроумнича.

— Тогава пробвай това: „Май трябва да се придържаш към шишетата с биберони“.

Смехът на готическото момиче прозвуча изненадващо свежо.

— Не си оттук, нали?

— Не, от Ню Йорк съм. Гостувам на баща си.

— През почивните дни?

— Не. През лятото.

— Определено не си голяма късметлийка.

Този път Рони се разсмя.

— Казвам се Рони. Съкратено от Вероника.

— Наричай ме Блейз.

— Блейз?

— Истинското ми име е Галадриел. От „Властелина на пръстените“. Майка ми е малко чалната.

— Е, поне не те е кръстила Ам-гъл.

— Или Рони — момичето наклони глава и махна над рамото й. — Ако ти трябва нещо сухо, ей там продават тениски с Немо.

— Немо?

— Да. Немо. От филма. Оранжево-бяла риба. Изгубва се и баща му го търси.

— Не искам тениска с Немо.

— Страхотен е.

— Може би. Ако си на шест.

— Твоя воля.

Преди Рони да успее да отговори, тя забеляза три момчета да си проправят път през множеството. Изпъкваха сред тълпата с прокъсаните си тениски, татуировките и тежките кожени сака. Единият беше с пиърсинг на веждата и носеше старомодна уредба, ръцете на другия бяха татуирани от горе до долу. Третият имаше дълга черна коса и млечнобяла кожа като Блейз. Рони се обърна инстинктивно към нея, ала тя беше изчезнала. На нейно място беше изникнал Джона.