Читать «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)» онлайн - страница 14

Наоколо нямаше хора — само сняг, преспи, дървета, мъртви къщи с прозорци, заковани с шперплат… Отляво се издигаше висока стена, ограждаща територията на някакъв завод — преди войната тук бе винаги шумно, многолюдно, сновяха камиони, иззад стената се чуваха удари от желязо, тайнствено съскане, виеха се дим и пара, огромните порти внезапно се отваряха и през тях излизаше тържествено гърмейки и пухтейки, истински локомотив — задимен, мръсен и огромен. Известно време се движеше възхитително, свирейки по булеварда, после отново се скриваше на територията на завода, но вече през друга врата…

Сега релсите бяха покрити с дебел слой кристален сняг. До вратата лежеше на една страна жена — неподвижна, с вдървени разперени ръце, а светложълтото й лице светеше като лакирана шахматна фигура. На не повече от метър от нея се въргаляше вързоп, увит в червено одеяло, върху което бе наметнат вълнен шал. Вързопът мълчеше, но още шаваше, макар едва-едва.

Момчето мина край тях, погледна ги за миг и веднага забрави за тях. Намираше се в състояние на истеричен ужас и безнадеждност, което никакви впечатления не можеха да променят. Пък и, честно казано, това, което видя, не беше нищо особено… с изключение може би на факта, че вързопът още шаваше…

Стената свърши. Започнаха тухлени заводски постройки, а отдясно се отвори пресечка, в чийто далечен край бе училището, където момчето завърши първи клас. Сега го бяха превърнали в болница. Край нея се виждаха обгърнати в пара автомобили и сновяха хора. Мама я нямаше там и не можеше да я има…

Момчето се повлече напред — ходеше все по-бавно и по-бавно (а му се струваше, че бърза), подмина завоя при моста на Гренадирите и мъртвата, останала без купол църква и тогава се заредиха места, които не му бяха познати преди войната. Опозна ги напоследък, когато отиваше с мама в работата й. Трябваше винаги да отива с мама на работа, нищо че там беше студено и скучно. По-добре съвсем да замръзне, отколкото да загуби мама… по-добре скука или каквото и да е, но да не остава сам… Прииска му се да викне с пълен глас, но не му бяха останали сили.

Чу някакъв грохот… взривове… или изстрели. Или започваше вечерният артилерийски обстрел… или зенитните оръдия стреляха по немския самолет… Погледна към небето. Да, сигурно бяха зенитките. Край аероплана от нищото се появяваха и увисваха кълбета рижав, черен и бял дим. По-рано му беше интересно да ги наблюдава; не и сега. Сега нищо не му беше интересно…