Читать «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)» онлайн - страница 16

Но какво щеше да стане, ако бяха направили още една крачка? Само една-единствена крачка! Разбира се, парчето нямаше да ги убие веднага, но щеше да счупи краката и на двамата… Това също означаваше смърт, само че мъчителна.

Момчето влезе в стаята, където обикновено работеше мама, но нея я нямаше там — на нейното място седеше непозната бабичка, загърната в безброй шалове. Момчето я попита нещо, но само не чу гласа си. Старицата го погледна с дълбоките си очи и каза: „Няма я. Отдавна си тръгна…“

Момчето знаеше това, очакваше го от самото начало, но сякаш беше получило амнезия. Не помнеше нищо до мига, когато се оказа на булевард „Финландия“ и разбра, че е решил да се прибере през дворовете. Изглежда, в него продължаваше да живее някаква надежда. Тлееше. Караше го да тътри нозе. Да решава нещо… Може би тази надежда бе самият живот? Слънцето още не се бе скрило зад блока, но дългите сенки лежаха на белия сняг и от това сякаш ставаше по-студено. Той мина през дворовете, без да срещне човек. Снегът бе осеян със следи от пикане, замръзнали изпражнения и бе трудно да избере къде да стъпва. Той не избираше — беше му все едно. Изведнъж си спомни за жената с жълтото лице и червения вързоп до нея — връщайки се ги бе видял пак, само че вързопът вече не мърдаше. Такава щеше да бъде и неговата съдба… неговото близко бъдеще.

Стигна до вратата на черния вход, когато някъде отдясно — дали не бе от оставената пералня? — пътя му пресече неестествено бързо черен, много страшен и много опасен човек с кожух с вдигната яка, ушанка с увиснали наушници, с брадва, която държеше в протегнатите си напред ръце, сякаш искаше да удари с нея някой в лицето… И, беше ясно, в лицето на момчето. Наоколо нямаше никого.

Хлапето замря. Човекът бе вече пред него, над него — убиец с озъбена уста, с кръгли очила, опасен; но най-страшното бе, че от отворената му уста не излизаше пара…

Момчето падна по гръб. Изведнъж с главата на убиеца стана нещо. Тя започна да расте и да се разширява, по набръчканото лице се появиха червени пукнатини, то се взриви и на всички страни се разплиска нещо червено, жълто и бяло — момчето престана да вижда…

Като дойде на себе си, видя надвесена над него старица. Бе така облечена, че не се виждаха нито очите й, нито лицето й, само между вълнения шал и заледената яка стърчаха рижави коси. Тя го побутваше с бастун и мърмореше свадливо: „Ставай, ставай… Жив ли си? Вдигай се тогава… Сам ставай, сам се вдигай…“