Читать «Последният път» онлайн - страница 5

— Как така не искаш да се намесвам? Когато става въпрос за твоето здраве не може да ми бъде безразлично! — стараех се да не звуча прекалено рязко, но все пак твърдо. В края на краищата аз бях неин син.

— Тими, искам да ти разкажа нещо. — рече тя сякаш болестта я беше поотпуснала за момент, за да може да ми каже онова което си беше наумила. Тя вече беше забравила препирнята ни преди малко — все едно никога не бе съществувала. — Не знам обаче как да започна. — промълви тя и като не измисли нищо подходящо, започна с един треперещ жест, който преустанови почти моментално, но достатъчно, за да разбера какво означава. Тя имаше отчайваща нужда от онези плевели, от които контрабандистите прекарваха нелегално през границата с Кентъки върху дръгливи и по моему безплодни кобили. Тя се нуждаеше от „трава“ — облагороден и генетично повлиян вариант на марихуаната. Тогава имаше приказка че там — в Кентъки, полицейският контрол е по-малък.

„Колкото оная ми работа от кибритена клечка…“ би казал по тоя повод друсания Джим, ако не беше умрял от свръхдоза наркотици (една нормална според сегашното положение смърт). Истината бе, че на контрабандистите не им пукаше от нищо. Те просто се друсаха и не спираха да го правят, докато мърдат.

Ама на мен ми пукаше. И то доста.

— Ти сигурно не си спомняш дните отпреди карантината? — това беше повече констатация отколкото въпрос, но все пак успя да раздвижи малкото непарализирани сиви клетки в главата ми.

Туй, което знаех за тези дни бе единственото, което ме интересуваше — баща ми беше умрял тогава. Бях останал полусирак и затова беше виновна TH-Psi. Моят баща беше една от първите жертви на болестта във Вирджиния.

Малкото, което се знаеше за нея тогава (много по-малко от сега) бе, че тя водеше като резултат структурни промени в някакви важни белтъци в мозъка, следствие на което главата на човека преставаше да слуша тялото, както и обратно. Смяташе се че това бе водещия в развитието на заболяването симптом, поради което болните биваха затваряни предимно в психиатрични клиники — като тази в Портсмут. Болестта имаше и други проявления, сякаш да покаже, че полудяването на човек бе необходимото, но не и достатъчно условие да го довърши. Според лекарите (и според тези, които бяха виждали болен на живо) се появяваше силно зачервяване по кожата, породено от, хм как беше… прогресираща съдова недостатъчност или иначе казано — вътрешни кръвоизливи. В заболелия организъм се развиваше комплекс от непонятни за медицината промени, които рязко покачваха кръвното налягане и водеха до разкъсване на малките кръвоносни съдове — капилярите, артериолите и малките артерии.