Читать «Последният път» онлайн - страница 3

И тъй както в светото евангелие според Йоан е упоменато, че Исус е истинската лоза, и че всяка пръчка в Него, която не дава плод, бива отрязвана от Отеца, то много вярващи решиха, че е дошъл денят!

Денят на страшния съд.

Днес, когато ги попитах за нея, лекарите от Клиниката „Свети Павел“ бяха обявили за чудо самият факт, че тя е все още в съзнание. Бедите ме връхлетяваха една след друга, както ударите на някой боксьор-професионалист, а самата мисъл, че мога да остана САМ, дори и за един ден в този студен свят ме бе уязвила до предела, след който следваше само непрогледен мрак. Ето защо не е чудно, аз също бях решил, че денят бе дошъл. Молех за спасението на душата й така както за себе си не се бях молил, въпреки че знаех отлично последствията от неизбежното. Молех се искрено и всеотдайно, както можеше да го стори само един син за майка си.

Най-сетне тя го направи — вдигна глава и очите й се впиха в моите в един миг, в който стоях като добре полирана надгробна плоча и си мислех за най-лошото. Може би вината донякъде бе в мен, в моята мнителност, но единственото, което почувствах в този миг (който по — късно щеше да се превърне в моя миг на прозрение) бе болка. Кратка, но не като внезапно убождане, а интензивна и резонираща (като изгаряне с органична киселина), тази болка щеше да остави отпечатъкът си върху мен още много години, а нейната нескромност ме порази още там — до олющената маса, под течащия покрив на клиниката, в която от всички ъгли лъхаше на Смърт. Грозна и лепкава миризма, която не можеш да сбъркаш с никоя друга, тя бе поразмесена с още много страх и мъничко лудост… или повечко и от двете. Тогава в цялата тая суматоха от мисли и впечатления аз разбрах, че въпреки смъртната си уплаха, не бих заменил този наситен с болка миг дори за цял живот щастие. Нямаше начин. Защо ли?

Това беше майка ми.

— Седни! — замълча за миг тя, след което спокойно добави: — Тим.

Почувствах се неловко — винаги се бе опитвала да ме контролира. Само крайното уважение към нея или по-скоро към болестта й ми попречи да възразя, да се представя като „недостоен“ син, а аз не исках това. Гласът й беше уморен дори прекалено, че да може да се прикрие с една наивна усмивка. Все пак аз се постарах и сторих същото — усмихнах се като лудия от пиесата „Една нощ в Сиатъл“.

— Здрасти мамо. Как си? — насилих се да звуча спокоен, уравновесен, което за момента сигурно ми костваше цял куп непроляти сълзи. — Защо не ми каза?

— Знаех, че една от вероятностите бе да попадна тук. Не исках… да намесвам и теб.

Гледах я изумено, въпреки напиращата влага и неумело прикритата си обида. Не, в очите й нямаше лудост. Нямаше дори следа от някакво нервно разстройство, може би малко тъга, но това бе всичко. Не бих могъл да опиша облекчението, което се разля във вените ми, нито пък бих могъл да предположа размерите на неизследваните полета, в които навлизах. Нямаше как да знам какво ще последва. Не бях подготвен.