Читать «Последният път» онлайн - страница 4

Пред мен стоеше моята майка — малко объркана, поела товара на собствените си мисли, които в сегашното й състояние сигурно тежаха, колкото размишленията на Айнщайн върху петгодишно дете. Правех се, че не го забелязвам, но знаех, че тя бе там — гадната болест — и я разяждаше. Разяждаше бедният й мозък и аз не можех да направя нищо. Безсилието ми ме побъркваше.

— За какво говориш? — погледнах разсеяно през прозореца, където дърветата едва се бяха разлистили, а подранилата пролет очакваше своите първи вестители. Само че тишината бе пълна — сякаш бях попаднал в наскоро отворена гробница. Единственият шум, който чувах, произлизаше от собствената ми гръд — сърцето ми правеше отчаян опит да постигне компромис между растящата доза адреналин в кръвта и собствената си издръжливост. Аз бях човекът, с крадените консерви в джобовете, който се опитва да пресече на червено за да не го хване полицаят на ъгъла, но вместо това попада под колелата на приближаващия камион. Съдба — както би казал котаракът Силвестър.

Да наистина, за какво говориш? Като че ли не се познаваме достатъчно добре за да знам, че твоята заинтересованост към мен започва с до болка познатото „приготви си закуската миличък“ и се изчерпва с целувката за лека нощ. За какво говориш, майко? Миличкият отиде по дяволите. Няма го вече.

Без паника! — казах си и това като че ли ми подейства. Поне ми подейства по-добре от погребалния марш на някой, който дреме в ковчега.

До ушите ми долетяха някакви звуци, но те не успяха да постигнат онзи дължащ им се по-право резонанс на заинтересованост от моя страна и впоследствие разочаровани се отправиха кой знае къде. Сепнах се, сякаш лентата бе свършила, а готиното маце в което се бях влюбил по време на филма бе безвъзвратно изчезнало. Явно майка ми говореше.

— …говоря за това, че ти си мой син и аз съм отговорна пред Бога и пред себе си да те запазя жив за по-дълго време отколкото съм аз. Говоря, за това че ти си единственото нещо за което ще мисля, когато наближи часът ми, за надеждата, с която баща ти и аз те отгледахме — тя се задъха от усилието, което и костваше да говори, но продължи — за шибаното правителство, което не дава възможност на никоя жена да бъде добра майка. За това говоря!

Макар и с неудобство преместих отново погледа си върху нея — тя стоеше там и аз виждах как се повдига халата върху гърдите й, виждах гневният укор в черните й очи и синкавата емблема с абревиатурата на клиниката за душевноболни в Портсмут върху протрития ревер. Беше преплела пръсти отгоре на захабената от дълго почистване маса и нервно движеше палците си. Само по това й личеше — обикновено беше спокойна.

Това беше моята майка.

Мислено проклех медицината, сякаш не тя беше създадена заради болестите, а обратното. Какво можеше да ми помогне сега? Да удължи мъката ми? Благодаря! Бих предпочел да запазя хубавите си спомени (доколкото ги имах и всъщност единственото хубаво нещо, което имах) — само това исках, а знаех че е невъзможно. Взирах се в майка ми с надеждата, че ще открия частица покой в душата й, ще отпия оттам както правех преди, но вместо това попивах още болка. Нещо я глождеше силно въпреки болестта й и аз усещах, че този ден ще стана свидетел на някакво разкритие от нейна страна. Малко по-късно се уверих, че това беше самата истина — тя щеше да ми разкрие душата си. Никога не го беше правила. А сега си мисля, че ако не беше болестта й, нямаше да го направи и тогава.