Читать «Последният път» онлайн - страница 7

Тя протегна ръка, видях как се нагърчи протритият ръкав и сграбчи моята. Изведнъж силно ми се прииска да я бях отдръпнал и майка ми като че ли разбра това. Всъщост бях сигурен, че разбра.

— Тими, — погледна ме тя укорително — има едно място където наистина лекуват. Разбираш ли?

Закимах енергично. Истината бе, че разбирах колкото Доналд Дък от книговезство. Лекуващият й доктор — някой си доктор Джазхи ми бе казал на влизане да не я ядосвам: „Дръж се естествено“ — бе казал той, „Все едно не сте се виждали от вчера.“ — и за по-убедително бе захапал горната си устна. Очните му ябълки не спираха да се движат върху опърпаното ми сиво яке сякаш добавяха: „По-добре не ходи там, момче, майка ти отдавна е пътник.“

Стараех се да не я ядосвам. Опазил ме бог, ако го направех.

— Вчера… по новините, обявиха новото лекарство. Казаха, че първите тестове били успешни…

— Вятър работа. — прекъсна ме майка ми и махна с ръка сякаш разсейваше пушека. От време на време присвиваше устни все едно, че засмукваше цигара. Съжалих я.

Все пак успях да изтегля ръката си.

— Там лекуват, Тими. С лекарства и с истински доктори, не като педалите от тази шибана лудница.

Беше започнало да ми става горещо. Непристойността в поведението на майка ми, никога досега не беше пристъпвала границата с вулгарността. Без да искам попипах врата си. Беше потен.

— Щеше да ми казваш нещо за онзи Куейд. — промълвих едва.

— Крейн. Казва се Никълъс Крейн. Всъщност името му е без значение, той и без това го сменя постоянно. Човекът пътува непрекъснато от щат на щат и раздава на хората брошури за онази болница. Помага им — да получат истинско лечение. Осигурява им безплатни тестове, транспорт и така нататък.

— Но как? — не се сдържах.

— Мислиш си, че никой не може да прекоси границата на щата, нали?

— Е, без да става въпрос за контрабандистите. — казах и се замислих.

Карантината бе покосила най-напред Невада — болестта се беше развилняла първо там (може би заради хубавия тютюн, който расте в щата). После затвориха Аризона и Калифорния — сякаш чумата се разпространяваше по-бързо по поречието на река Колорадо. Както се оказа по-късно това не беше съвсем вярно, но то се разбра чак когато TH-Psi срина една осма от населението в Уисконсин, а той беше много далече. После пламнаха и други щати и така карантината, която първоначално бе временна мярка, се превърна в повсеместна и още по-стриктна.

Всичко това тогава беше лудост и ние го знаехме, но протестиращите срещу безумието често се разболяваха първи. Сякаш самата TH-Psi пазеше териториите си на принципа „разделяй и владей“. Много късно разбрахме смисъла на тази максима, когато вече никой не бе свободен в страната си.

— Фъшкии! Пълни глупости. — изръмжа майка ми и аз отново се почувствах кръгъл глупак — все едно ме налагаше с точилката за месене на тесто задето не съм си написал домашното по математика. Как можех да й кажа тогава, че учителят Портър обичаше малки момченца и то съвсем не за да ги учи на старание и прилежност. Бях твърде млад.

— Видях летището с очите си. — каза тя и за по-убедително ги посочи с два пръста. — То беше пълно с хора, Тими, скапани търгаши, които биха продали и бедните си майчици за жълти стотинки — копелета с хубави костюми от онези дето ги рекламират по телевизията, всички до един със самочуствие за принадлежност към някакъв елит. Продажници на души. Нали знаеш Макс Уотърбанк — онзи дребосък дето носи перука? От химическото чистене на дев’найста? Намира се на две преки от офиса на Дженерал Джинетикс, да пукнат дано.