Читать «Последният път» онлайн - страница 2

Видях я. Там — върху олющения стол, седеше сякаш бяха изсипали киселина върху нея — с глава подпряна върху ръба на масата, върху ръце, които преди бяха красиви или поне дотолкова, че никога да не ги забравя. Русата й коса беше запазила своето очарование, спускайки се като жив водопад върху омършавелите й рамене. Докоснах я леко, с върха на пръстите си, но после се наругах и отпуснах дланта си. Галех я нежно, с плавни и равномерни движения — така както се гали котарак, който е паднал от деветия етаж. Очакването, което ме връхлетя, колкото и кратко да беше то, натежа върху шията ми като наковалнята на някой провинциален ковач в Мисури (само дето аз нямах наблюдавания в конкретния случай врат с глигански размери). Чувствах крайниците си изтръпнали, сякаш някой чоплеше гръбначния ми мозък с кибритена клечка. Седях там — цял век нажежено очакване, с ръка положена върху все още живата й коса, с поглед, в който се четеше неизречена молба и упование в нещо, което отдавна ми беше обърнало гръб. Сякаш все още не знаех, че животът ми беше достатъчно вмирисан, та дори и един френски парфюм да изглежда на фона му като кравешка пръдня. Чаках я да вдигне глава.

„Дано не е стигнала последния стадий!“ — мислех си, сякаш самата надежда щеше да оправи нещата. Знаех — болестта напредваше безмилостно и то всеки ден. В околностите на града, в който съм израснал имаше много лозя — стотици декари прекрасно грозде, обляно в слънчева благост. Едно лято дойде сушата — без предупреждение, по-черна от самата смърт, защото смъртта със сигурност не обрича стотици семейства на глад и мизерия. Може би озоновият ефект беше виновен или проклятието, за което толкова много говореше дъртата Калпачек (тогава изобщо не вярвах, че вещицата е била съвсем близо до истината), но Бог е надарил обикновените селяни с неизчерпаема мъдрост и именно тя ги е спасявала векове наред, още преди да измислят държавните субсидии, и преди трактори да започнат да орат твърдата земя. Тази мъдрост говори: „бедата никога не идва сама“. В продължение на много време, поколение след поколение, селяните са оцелявали благодарение на изключителния си прагматизъм и свойствената им жилавост. Обаче дори фермерското сърце, привикнало с нестихващите капризи на природата не бе подготвено за предстоящото изпитание (или поне не повече отколкото за деня на страшния съд).

Болестта нападна първо лозята, сякаш да предупреди, да покаже, че никой не е неуязвим, ЧЕ СКОРО ИДЕ ЗА НАС. Американската пеперуда — такава, каквато бе позната до този момент, разяждаше листата на лозите и оставяше след себе си само гъста паяжина — омотана около тънки зелени жилки. В новия си вариант болестта беше още по-зловеща, тя продължаваше да изсмуква сока и от стъблата, достигайки до живата им сърцевина — сякаш самите причинители имаха хоботчета от стомана, не от жива тъкан. Те оставяха след себе си изсъхнали пръчки, безплодни и уродливи, каквито могат да бъдат само пречистени кошмарите на един луд.