Читать «Последният път» онлайн - страница 8

Вече си знаех ролята — кимах без да ми мигне окото.

— Крейн се беше свързал с него…

— Не знаех, че и Макс е болен.

— Вече не е. — изхихика се майка ми подобно на напушена колежанка. — Умря, преди два дни. Не съжалявай, той не беше стока.

Знаех това — Макс доставяше „травата“. За беда го правеше и на доста по-малки момчета. И момичета. Макар, че често го вършеше, майка ми никога не би допуснала да пуша подобно нещо. По-скоро би ме хвърлила под влака.

— Нямах избор. — каза тя и щракна с пръсти, сякаш все пак е имала избор, но незнайно защо той беше нищожен или пък бе внезапно отлетял — като писмото, което веднъж е пуснато в пощенската кутия. — Вече бях нагазила в белята, Тими. Наистина нямах избор. — повтори тя, натъртвайки на втората дума. — Макс ми даде да направя теста, малко след като беше разбрал, че той също е болен.

— Но той…

— Мълчи! — кресна майка ми и аз видях злобни пламъци в иначе добродушните й очи. — Не искам да ме прекъсваш повече! — Видях ги, нямаше как, защото те ме изгориха.

Сега вече бях сигурен — майка ми беше луда!

За сетен път се помолих на Господ да не позволи да омърся спомените си за моята майка, защото така или иначе те бяха единственото хубаво нещо в живота ми.

— Ник Крейн — продължи тя с малко по-спокоен глас — организира пътуването. Той осигури билетите. Раздаде журналистически карти на петима от нас — журналистите пътуват свободно, нали има свобода на печата — засмя се тя с най-ехидния смях, който бях чувал. — Все трябва да има някой, който да изтръска всичката тази воняща помия върху нас, нали? Сутринта на петнайсети ноември — още ме побиват тръпки такъв кучи студ беше, тръгнахме, залостих прозорците, тикнах ключа под изтривалката, защото знаех, че един ден може да се върнеш (Тогава временно живеех у Боги — един приятел от детинство и причината съвсем не беше у мен — милата ми майчица бе започнала да прекалява с травата и… не бях съвсем сигурен, но май беше преминала на по-твърдо гориво. Животът ми бе заприличал на песен от албум на Алис Купър, което откъдето и да го погледнеш си беше кофти, не че имах нещо против стария Алис — много му се кефех даже. Както и да е, но тогава си нямах ни най-малка представа, че е пипнала TH-Psi…) и нагазих в гъстата мъгла. Бяхме взели само най-необходимото — от съображения за сигурност, нали знаеш, плюс някои журналистически джунджурии — диктофон, речник с чуждите думи и така нататък, все глупости според мен, нямаше как иначе. Можехме да загазим здравата с обвинение в нарушаване на сигурността и тогава… — тя млъкна. Като че ли чак сега си даде сметка че, това от което толкова много се бе страхувала се бе случило в действителност — и то на нея. — Е какво толкова — промълви. — поне видях теб.