Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 123

Джек Елбери усети почти физически, като острие на свредел, вторачения поглед на стоманеносивото му око. Чу злобния въпрос, бог знае за кой ли път поставен:

— Ще ми се подчините ли, негодници?

Джек Елбери, разбутал гневно тълпата, се изправи над него.

— Кажете… Кажете шифъра… Нямам време…

Сър Чарлз изръмжа решително:

— Не разбирате ли, глупаци, че няма да го издам! Нали тогава вие тозчас ще ме зарежете? Не проумяхте ли най-сетне, че аз трябва да бъда пръв? Роден съм за това. И ще си остана пръв. Ако не — по-добре да ме няма…

— Кажете! — пристъпи заплашително Джек сред мътилката на изтичащата си кръв, подобна на кървав ореол. — Или…

— Отвържете ме! — изгледа го високомерно, макар и отдолу, макар и вързан, външно безсилен, сър Чарлз. — Тогава ще дам морфин всекиму, който дойде да ми целуне за прошка ръка… Като на крал…

Не довърши. Побеснял от обида, от потисканото досега чувство за унижено достойнство, от жажда за наркотик, от болка Джек скочи отгоре му и стисна с последни сили гърлото му.

— Шифъра…

Забравил бе, че тъй, при анаеробния им живот, не можеше да го удуши.

И го блъсна назад.

Сър Чарлз изфуча:

— Паплач! Който иска морфин, да целува ръката ми…

Морския Тарзан усещаше, че вече губи съзнание, пред очите му прелитаха, черни и червени петна, зловеща амалгама от кръв и задгробен мрак. Смъртта настъпваше. Щеше да види и нея… но преди това… Преди това…

Той измъкна ножа си и го заби в гърдите му.

Макар и смъртно ранен, сър Чарлз успя да извика:

— Щом няма да ме има мен… Да не остане нищо от делото ми… И от вас, недостойни…

И без да го видят, натисна с крак отдавна приготвеното за целта копче. Чу се изпращяването на късото съединение. Блесна искрата, която извади от строя ултразвуковата отбрана на Мерисити.

Тореадорът се хвърли върху съзаклятника си.

— Луд! Какво стори ти? А сега…

Спуснаха се и другите.

Ала преди да го докоснат, Морския Тарзан се отпусна безчувствен на пода.

Улисани в разправиите си, наплашени, разтреперани, освирепели за морфин, нещастниците се лутаха из подводния град, проклинайки живота и ориста си. Едни опитваха да поправят ултразвуковите оръдия, а други превъртаха в безсмислена треска шайбата на сейфа в луда надежда да налучкат нейния секрет.

Така не усетиха как покрай крепостта им почваха да се събират дълбокоморските чудовища. И вече уверили се в беззащитността на малките нахални натрапници, те обикаляха наоколо, заедно болни и здрави, лазеха по кристалните куполи и опитваха издръжливостта им с пипалата и стоманените си клюнове.

Някой от тях, по-находчив, успя да изкърти едната крепостна врата. И провря бързо светещото си пипало, което тозчас заопипва вътрешността. После се намъкна второ, трето… От другия вход проникнаха още няколко ненаситни исполински длани, които започнаха да ловят случайно попадналите им жертви и да ги измъкват навън, както езикът на хамелеона хваща кацналите наблизо мухи.